Измина едно денонощие, а никой от нас не показваше признаци на заболяване. Зарадвахме се и започнахме да копаем кладенец. Вие, разбира се, сте виждали онези железни тръби, по които по мое време водата стигаше до жилищата ни. Ние се страхувахме, че от пожарите тръбите ще се спукат и водата ще изтече от резервоарите. Пробихме циментовата настилка на централния двор пред сградата на факултета и започнахме да копаем. Сред нас имаше много младежи, студенти. Работехме ден и нощ. Опасенията ни се потвърдиха — три часа преди да стигнем до водоносен пласт водопроводът спря да работи.
Измина още едно денонощие без някой да се разболее. Изглеждаше, че сме спасени. Тогава още не знаехме това, което стана ясно по-късно — инкубационният период на чумата траеше няколко дни. Тъй като след появата на първите признаци човек умираше много бързо, ние предположихме, че инкубационният период е кратък. Затова след като бяха изминали две денонощия ние се радвахме, че никой не се е заразил.
Но третият ден ни донесе разочарование. Никога няма да забравя нощта преди това. От осем до дванадесет вечерта бях началник на караула и виждах от покрива на сградата как загиват плодовете на човешкия труд. Небето беше озарено от кървави отблясъци, на чиято светлина можеше да се чете книга. Сякаш целият свят беше обхванат от пламъци. Сан Франциско изригваше огън и дим като действащ вулкан. Горяха Окланд, Сан Леандро, Хейуърд, а на север, чак до нос Ричмънд, пламтяха огромни пожари. Това беше грандиозно и страшно. Да, момчета, огнените езици и диханието на смъртта помитаха цивилизацията. В десет вечерта, на кратки промеждутъци един след друг, избухнаха барутните складове на нос Пиньол. Взривовете бяха толкова силни, че нашата сграда се люлееше като при земетресение. Всички стъкла бяха изпотрошени. Аз слязох от покрива и обходих дългите коридори на факултета, като влизах във всички стаи да успокоя изплашените жени и да обясня какво се е случило.
Час по-късно, когато стоях до прозореца на долния етаж, в лагера на бандитите настана суматоха. Оттам се разнасяха викове, плач и изстрели. Свадата сигурно се дължеше на това, че здравите бяха решили да изгонят болните от лагера. Каквото и да е, някои болни бяха избягали оттам и се стълпиха пред входа на нашата сграда. Заповядахме им да не се приближават, но те ни обсипаха с проклятия и стреляха едновременно срещу нас с револверите си. Застаналият до прозореца професор Мериведър беше убит на място — куршумът го улучи право в челото. Ние също открихме огън и негодниците се разбягаха, с изключение на трима, сред които и една жена. Не им оставаше дълго да живеят и можеха да се очакват най-отчаяни постъпки от тяхна страна. Те ругаеха и гърмяха с револверите си. В кървавочервената светлина на пожарите, с пламтящи от болестта лица, те приличаха на някакви отвратителни фантастични чудовища. Единия застрелях собственоръчно, а другият мъж и жената, все още проклинайки, се строполиха под прозорците на сградата и трябваше да станем свидетели на смъртта им.
Положението ставаше критично. Прозорците на факултета бяха изпочупени при взрива на барутните складове и можехме да се заразим, тъй като наоколо се търкаляха разлагащи се трупове. Членовете на санитарната комисия решиха да вземат мерки. Двама души трябваше да премъкнат труповете по-далеч, а това значеше сигурна смърт, защото после никой нямаше да ги пусне обратно в убежището. Тези смелчаци се простиха с нас и излязоха от сградата. Те се пожертваха за спасението на другите четиристотин човека. Като отмъкнаха труповете, те печално постояха, махнаха ни за сбогом и бавно поеха към горящия град.
Но всичко беше напразно. На следващата сутрин се разболя младата гувернантка на семейството на професор Стаут. Това беше първият случай на чума сред нас. Нямахме право на сантименталност. За да не зарази останалите, ние я изгонихме от сградата и й заповядахме да си върви. Момичето се луташе из градчето, като ридаеше и отчаяно кършеше ръце. Разбира се, постъпката ни беше жестока, но какво трябваше да направим? Не можехме да изложим на опасност четиристотин човека заради един.