В една от лабораториите, където се бяха настанили три семейства, намерихме четири трупа и седем души в различни стадии на болестта.
И тогава започна най-страшното. Оставихме мъртвите на място и изолирахме болните. Сред останалите също се появиха признаци на заболяване и щом при някого забележехме симптомите на чумата, ние го отпращахме в изолаторните стаи. За да не ги докосваме, ние ги карахме да се местят сами. Сърцето ни се късаше от мъка. А чумата продължаваше да върлува и помещенията се изпълваха с мъртви и умиращи. Здравите се местеха от един етаж на друг, отстъпвайки пред смъртоносната вълна, която постепенно заливаше цялата сграда.
Факултетът се превърна в морга и през нощта всички, които още не бяхме засегнати от болестта, напуснахме, като взехме само оръжие, патрони и солиден запас от консерви. Установихме се на другия край на университетското градче, далеч от бандитите, поставихме постове и изпратихме в града разузнавачи, за да намерят коне, автомобили, фургони или каруци — с една дума, каквото и да е, само да натоварим запасите си и да се измъкнем от града като работническия отряд, който бях видял.
Аз бях определен за разузнавач. Доктор Хойл ми каза, че колата му е останала в гаража. Тръгнахме на двойки, мен ме придружаваше младият студент Домби. Трябваше да изминем половин миля през жилищните квартали на града, докато стигнем дома на доктор Хойл. Къщите тук бяха разположени отделно на зелени морави, скрити зад гъстите дървета. По някакъв каприз на огъня цели квартали бяха опожарени до основи, а други оставаха незасегнати, бяха оцелели даже отделни сгради. Навсякъде безчинстваха бандити. Ние вървяхме с извадени автоматични пистолети, за да прекъснем желанието им за нападение. Въпреки това пред дома на доктор Хойл се разигра трагедия.
Къщата беше цяла, но докато се приближавахме, от прозорците изскочиха огнени езици. Негодникът, който я беше подпалил, слезе със залитане по стълбището и се помъкна нанякъде. От джобовете му стърчаха бутилки с уиски, беше много пиян. Изпитах желание да го застрелям на място и досега съжалявам, че не го направих. Той вървеше с несигурна походка, мърмореше си нещо непонятно под носа, очите му бяха кръвясали, а бузата му под бакенбардите беше разкъсана от прясна рана. С една дума, никога не съм предполагал, че човек може да падне толкова ниско като този долен тип. Но аз се сдържах и той се облегна на дървото, за да ни направи път. Но щом се изравнихме с него, той внезапно измъкна револвер и стреля в главата на Домби. Това беше чудовищно безсмислена постъпка. Същата секунда аз натиснах спусъка. Но беше късно. Домби остана на място, даже не успя да извика. Мисля, че дори нямаше време да осъзнае какво е станало.
Оставих двамата убити и бързо се запътих покрай горящата къща към гаража, където беше автомобилът на доктор Хойл. Резервоарът беше пълен, колата беше в движение. Потеглих към университета направо през разрушения град. Останалите разузнавачи се бяха върнали преди мен, но нищо не бяха намерили. Вярно, професор Фърмид беше довел отнякъде едно шотландско пони, но горкото животно бе стояло вързано за празните ясли и за няколко дни така бе изтощено, че не можеше да носи никакъв товар. Някои от нас искаха да пуснем понито, но аз настоявах да го вземем със себе си — можехме да го заколим, ако продуктите ни свършат.
Когато потеглихме на път, бяхме 47 човека, повечето жени и деца. В колата качихме декана на факултета, старец, съвършено смазан от събитията през изминалата седмица, няколко деца и престарялата майка на професор Фърмид. Караше младият преподавател по английска филология Уотроп, който беше тежко ранен в крака. Останалите тръгнахме пеш. Професор Фърмид водеше понито.
Беше прекрасен летен ден, но димът от пожарите забулваше небето и само от време на време проблясваше зловещо неподвижният кървавочервен диск. Бяхме вече посвикнали с кървавото слънце. Но с дима не можехме да свикнем. В ноздрите ни смъдеше, клепачите ни се възпаляваха. Насочихме се към югоизток, прекосявайки безкрайните предградия край ниските хълмове, опасващи равнината, в която се ширеше градът. Само по този път можехме да излезем в селска местност.
Придвижвахме се бавно напред. Жените и децата не можеха да вървят по-бързо. Те не умееха да ходят като днешните хора. Да, всъщност ние никак не умеехме да ходим. Самият аз се научих чак след чумата. Затова всички трябваше да се съобразяваме с най-слабите, а заради бандитите не смеехме да се разделим на групи. Наистина те ставаха все по-малко, тези зверове в човешки облик. Много от тях бяха покосени от болестта, но въпреки това все още върлуваха големи банди. По пътя срещахме доста хубави къщи, но много по-често пред очите ни изникваха димящи развалини. Впрочем бандитите явно бяха поуталожили безумната си жажда за разрушение и сега по-рядко палеха домовете.