И изведнъж там, на брега на езерото, на стотина фута от мен, видях едър мъж. Той стоеше на един стърчащ от водата камък и ловеше риба. Не можех да преодолея вълнението си. Спрях коня и исках да извикам, но не можах. Тогава му махнах с ръка. Стори ми се, че човекът ме погледна, но не ми махна в отговор. Без да слизам от коня, аз наведох глава и зажумях. Страх ме беше да погледна още веднъж нататък, защото знаех, че това е само мираж, че отворя ли очи, и човекът ще изчезне. Но това видение ми беше така скъпо, че не исках да го загубя. И нямаше да изчезне, аз знаех това, докато не отворя очи.
И стоях така с наведена глава, докато не чух кучешко ръмжене и мъжки глас. Как мислите, какво каза този глас? Ще ви кажа. Той рече: „Откъде се взехте пък вие, дявол да ви вземе?“ Ето с какви думи другият ти дядо ме посрещна на брега на езерото Темескал преди петдесет и седем години, Заешка устно. Не, това с нищо не може да се опише! Отворих очи — пред мен стоеше едър, загорял, космат човек с квадратна челюст, ниско чело и свирепи очи. Не помня как слязох от коня. Знам само, че в следващия миг сграбчих с две ръце ръката му и се разридах. Щях да го прегърна, ако той не се беше дръпнал — той винаги си е бил навъсен, недоверчив човек. Независимо от това аз плачех и не пусках ръката му.
Гласът на дядото трепна и секна от нахлулите спомени, по бузите му се търкаляха старчески сълзи. Момчетата го гледаха и се подсмихваха.
— Да, аз ридаех и исках да го прегърна, макар че Шофьора беше негодник, безчувствено животно. Не съм срещал по-отвратителен човек. Казваше се… Чакайте, как му беше името? Май съм забравил, странно! Впрочем всички му викаха Шофьора. Така се казваше професията му и прякорът си му остана. Ето защо племето, което той основа, и досега се казва племето на Шофьора.
Той беше ужасно зъл, безчестен човек. Не мога да разбера защо чумата го беше пощадила. Напук на всичките ни метафизични представи за абсолютната справедливост в света явно нямаше никаква справедливост. Защо беше оцелял тъкмо той, този морален урод, това леке върху лика на природата и при това такъв подъл измамник, какъвто светът не е виждал? Той не можеше да говори за нищо друго, освен за коли, мотори, бензин и гаражи. С особено удоволствие разказваше как е мамил и нагло е обирал хората, при които е служел, преди да пламне чумата. И въпреки всичко му беше съдено да оцелее, докато стотици милиони, не, милиарди люде, които бяха по-добри от него, загинаха!
Тръгнахме с Шофьора към стана. И там видях Веста, същата онази Веста. Това беше великолепно и… тъжно до сълзи. Веста Ван Уордън, младата съпруга на Джон Ван Уордън, облечена в дрипи, стоеше наведена над огъня и с мазолести, ожулени и изподрани ръце бъркаше някаква манджа — същата тази Веста, родена да владее най-голямото в историята на човечеството състояние. Мъжът й, Джон Ван Уордън, притежател на милиард и осемстотин милиона долара, беше Президент на Промишлените магнати и управляваше Америка. Освен това той беше член на Международния комитет по контрола, тоест един от седемте, които управляваха света. И самата Веста беше от такова благородно семейство. Баща й Филип Саксън беше Президент на Управата на Промишлените магнати до самата си смърт. Този пост беше станал почти наследствен и ако Филип Саксън имаше син, щеше да бъде негов приемник. Но той имаше само едно дете, Веста, скъпоценно цвете, създадено от вековете. След обявяването на годежа на Веста и Ван Уордън, Саксън посочи бъдещия си зет за свой приемник. Това беше, разбира се, изключително политически брак. Като тези, които бяха обичайни за венценосците особи, преди магнатите да ги сменят на кормилото на властта. Имам основание да мисля, че Веста никога не е обичала мъжа си с тази безумна, страстна любов, която възпяват поетите.
И същата тази Веста вари в опушеното котле някаква си рибена чорба и прекрасните й очи са възпалени от лютия дим! Да, тежка беше участта й! Тя беше единствената оцеляла на милион, също като мене и Шофьора. Навремето Ван Уордън беше построил разкошна лятна резиденция над самия залив на Сан Франциско върху един живописен хълм край Аламеда. Къщата беше обкръжена от огромен парк. Именно там Ван Уордън беше изпратил жена си, когато пламна чумата. Паркът се охраняваше от въоръжена стража и нищо, нито продуктите, нито даже писмата не можеха да влязат в къщата без дезинфекция. И все пак заразата проникна там, поразявайки стражата, слугите на работните им места и огромното множество приближени, които не избягаха от страх. Но и тези, които избягаха, измряха. Веста беше останала единственият жив човек в целия дворец, който се бе превърнал в истинска морга.