Шофьора бил един от избягалите. След два месеца той се върнал и открил, че Веста се е укрила в летния павилион, където била в пълна безопасност. Шофьора бил същински див звяр. Веста се скрила в парка и същата нощ тръгнала пеш към планината — тя, чиито изящни крачета никога не бяха стъпвали по остри камъни и чиято нежна кожа не беше докосвана от бодлите на трънак. Той се спуснал след нея и същата нощ я настигнал. Този мерзавец, представете си, я ударил! Пребил я от бой и я направил своя робиня. Тя, която не знаела какво е да си изцапаш ръцете, сега трябваше да събира съчки, да пали огън, да готви и въобще да върши цялата черна работа. Шофьора я караше да изнемогва от работа, а той като същински дивак се излежаваше на тревата и я зяпаше. Той не искаше да си мръдне пръста с изключение на редките случаи, когато отиваше на лов или за риба.
— Много правилно! — полугласно отбеляза Заешката устна към момчетата. — Аз го помня много добре. Дядката беше мъж на място. Държеше всички изкъсо и им беше взел страха. Баща ми беше женен за дъщеря му. Да можехте да видите как го налагаше Шофьора! Беше същински дявол. Ходехме на пръсти. Вече беше тръгнал да мре и пак се вдигна и така ме цапардоса с дългата си тояга — винаги я носеше с него, — че ми разби главата.
Заешката устна замислено потри кръглата си глава и момчетата отново се обърнаха към стареца, който възторжено хвалеше Веста, притежание на основателя на племето на Шофьора.
— Не можете даже да си представите колко чудовищно беше всичко! Шофьора беше слуга, разбирате ли, прост слуга! Той се е влачил по корем пред хората от нейния кръг. А тя е владетелка както по рождение, така и по силата на брака си. Тя държеше в малката си нежнорозова длан съдбите на милиони като него. По мое време и най-беглият допир с хора като Шофьора би осквернил Веста. Много добре знам това. Спомням си една случка. Мисис Голдуин, съпругата на един от Магнатите, изпусна чадъра си, когато се канеше да се качи по трапа в собствения си дирижабъл. Слугата направи непростима грешка — вдигна чадъра и го подаде на самата мисис Голдуин, една от най-знатните дами в света! Тя се дръпна от слугата като от прокажен и даде знак на секретаря си да вземе чадъра. Освен това заповяда незабавно да научат името на простака и да вземат мерки незабавно да бъде уволнен. Такава беше и Веста Ван Уордън. А Шофьора я направи своя робиня и се гавреше с нея.
… Спомних си! Бил, Бил Шофьора, така му викаха! Той беше примитивно, тъпо същество, лишено от всякакво благородство, което не познаваше великодушните подбуди, свойствени на културния човек. Не, няма абсолютна справедливост, иначе това чудо на чудесата, каквото беше Веста Ван Уордън, нямаше да се падне на Шофьора. Вие никога няма да разберете трагизма на положението, защото и вие сте груби малки диваци, които не познават нищо освен собствената си диващина! Защо Веста не стана моя? Аз съм човек с изтънчена култура, професор в голям университет. И въпреки това тя не би се унижила до познанство с мене — толкова високо беше положението й тогава! Представете си цялото унижение, на което беше подложена, като попадна в ръцете на Шофьора. И ако не беше крахът на цивилизацията, аз никога нямаше да се запозная с нея, не бих посмял да я погледна в очите, да разговарям с нея, да докосвам ръката й и… да я обичам, да, да, да я обичам и да знам, че тя отговаря на чувствата ми. Аз вярвам, знам, тя даже би ме обикнала — та край нея нямаше друг мъж освен Шофьора! Защо чумата, която погуби осем милиарда души, не уби още един — Шофьора?
Веднъж, когато Шофьора отиде за риба, тя започна да ме моли да го убия. Молеше ме със сълзи на очи. Но аз се страхувах, плашеха ме неговата ярост и сила. Наистина по-късно говорихме по въпроса. Предлагах му коня си, понито, кучетата, всичко, което имах, само да ми даде Веста. Но той ми се смееше в лицето и клатеше глава. Оскърбяваше ме. Заяви, че по-рано бил слуга, тъпкали са го мъже като мене и жени като Веста, а сега най-знатната дама на земята му слугува, готви му и му бави копелетата. „Вашето време беше преди чумата. А сега е моето време и хич не се оплаквам. И пари да ми дават, не бих се съгласил да върна миналото!“ Така ми каза, макар думите му да не бяха точно тези. Този негодник през цялото време бълваше ругатни.
Освен това ме предупреди, че ще ми откъсне главата и ще напердаши Веста, ако забележи, че я заглеждам. Какво можех да направя, като ме беше страх от него! Беше като див звяр. Вечерта, когато се натъкнах на стана им, ние с Веста дълго си спомняхме за нашия изчезнал свят. Говорехме за изкуство, книги, стихове, а Шофьора слушаше и глуповато се хилеше. Нашият разговор, от който не разбираше нито една дума, много скоро го измори и му досади. Тогава стана и заяви: „Виждате ли я Веста Ван Уордън? Беше надута красавица и важна птица — жена на магната Ван Уордън. Сега е моя жена. Да, професор Смит, времената се промениха, много се промениха! Ей, жено, я ми свали цървулите, живо! Искам професор Смит да знае как съм те дресирал!“