Пелиас разсеяно слушаше опасенията на Конан. Бе се вглъбил в мислите си, после рязко стана и покани Конан да го последва. Кралят, обзет от мрачни мисли, се подчини. Пелиас го изведе по мраморна стълба до върха на най-високата кула на цитаделата. Горе, под звездите, свистящият вятър развя буйната черна грива на варварина. Долу блещукаха и се преливаха светлините на Хорсемиш. Те изглеждаха по-далечни от звездите на небето.
Пелиас бе станал сдържан, самовглъбен и хладен, подобен на леденото величие на прекрасната нощ.
— Съществуват създания — каза той — не само по суша и море, но и във въздуха, и в дълбините на океана. Те не търсят контакти с хората и затова не са ви познати. Но със силата на магията можем да им заповядваме. Това не са зли същества. Гледай и не се бой!
Той вдигна ръка и нададе призивен вик, който като че цяла вечност трептя в пространството, разпростирайки се все по-далеч в необятния космос. След това настъпи тишина. Конан видя между звездите да се мяркат гигантски криле и се отдръпна от бойниците. Огромно животно, подобно на прилеп, кацна на кулата пред него. Големите му очи гледаха Конан без страх.
— Качвай се и тръгвай! — заповяда Пелиас. — Сутринта ще бъдеш в Тарантия.
— Кълна се в Кром! — възкликна Конан. — Дали не сънувам? Може би спя в двореца си? Ами ти? Не мога да те оставя сам сред толкова много врагове.
— Не се безпокой за мен — успокои го Пелиас. — Призори хората от Хорсемиш ще научат, че имат нов владетел, а теб драконите са те отнесли в кралството ти. Ще се срещнем при стените на Шамир.
Конан се качи на гърба на животното доста неуверено, защото не бе сигурен дали това не е нощен кошмар и здраво се вкопчи в извитата му шия. Животното размаха бързо криле и полетя. Като видя ниско под себе си светлините на града, Конан почувствува световъртеж.
Улиците на Тарантия гъмжаха от хора, които размахваха ръждясали пики, арбалети, мечове или просто голи юмруци. Събитията бяха объркали всички. Шест часа след пленява-нето на Конан, чрез средства познати само на Тзоталанти, слухът за поражението стигна столицата и хаосът започна.
Спокойното до вчера кралство сега бе неузнаваемо. Хората изтръпваха от мисълта, че стария ред може да се върне и се молеха бившия крал да възкръсне и да ги спаси от местните аристократи и от нашествениците. Граф Тросеро, временният управител на града, се опита да успокои хората, но мнозина помнеха миналите граждански войни, а и това, че самият граф Тросеро преди петнадесет години обсаждаше града им. Някои крещяха, че Тросеро е предал краля и възнамерява да ограби града. В някои квартали се появиха наемници, които разбу-тваха тезгяхите със стока и измъкваха изплашените търговци и пищящите им жени от тесните дюкянчета.
Тросеро изпрати рицарите си срещу грабителите и тези, които не успяха да избягат, за-стлаха улиците с телата си. Но гражданите продължаваха да недоволстват — пусна се дори слух, че самият граф е организирал грабежите, за да вземе властта.
Тогава пред объркания Велик съвет се появи принц Арпело и заяви, че е готов да овладее положението до избора на нов крал. Конан нямаше син и изборът нямаше да е лесен. Докато съветниците обсъждаха този въпрос, агентите на Арпело подклаждаха тълпата отвън. Съветът чуваше заплашителният им тътен, виковете „Арпело — спасител“… и отстъпи.
Отначало Тросеро отказа да се подчини на принца, но гражданите обсипваха неговите рицари с ругатни, замеряха ги с камъни и кал. Като разбра, че не може да победи сеидите на Арпело в тесните градски улици, Тросеро измъкна маршалския си жезъл и го хвърли в лицето на съперника си — жестът трябваше да означава, че се отказва от официалната власт. Той събра своите хиляда и петстотин рицари и ги изведе през южните порти на града. Решетката след тях падна, а веднага след това падна и благата маска на Арпело, разкривайки истинския му образ — на гладен вълк.