Конан, който вече се съвземаше от временната парализа, се надигна, за да разгледа чудесата на града, който някои наричаха Кралицата на юга. До неотдавна той си представяше как ще влезе през тези позлатени порти начело на окованите си в желязо ескадрони, под разветите знамена с образа на лъв… И действително пристигна тук, но окован във вериги, без броня — роб! Разтресе го неудържим смях — това бе рев на събуждащ се лъв…
В центъра на цитаделата се бе събрал необикновен съвет. В зала с високи, покрити с ахат сводове и врати с инкрустации от тъмни скъпоценни камъни пред победителите стоеше Конан Аквилонски, покрит с потъмняла, засъхнала кръв. От двете му страни бяха застанали по шестима чернокожи гиганти с бойни се-кири. Тзоталанти, Страбонус и Амалрус, облечени в коприна и сърма, се бяха излегнали на дивани. Полуголи момчета-роби им наливаха вино в чаши от сапфир.
Мръсен и окървавен, само с набедрена превръзка, Конан рязко се открояваше на фона на този разкош. Под сплъстените черни коси, падащи на челото му, яростно бляскаха сини очи. И фигурата, и духът на Конан излъчваха неукротима жизнена сила, която подтискаше кралете. Въпреки гордостта и разкоша си, те се чувствуваха неудобно. Само Тзота-ланти не изглеждаше притеснен.
— Нашите замисли се сбъдват, Конан! — заяви той. — Ние ще разширим империята си.
— И вие, мръсни свине, желаете кралството ми! — изрева Конан.
— А защо не?! Кой си ти? Авантюрист, завладял короната! Имаш право да я притежаваш, колкото и всеки скитник! — подхвърли Амалрус. — Но ние сме готови да ти предложим обезщетение.
Звучен смях се изтръгна от мощната гръд на Конан.
— С цената на измяна и позор! Щом съм варварин, значи мога да продам кралството и народа си срещу живота си и проклетото ви злато!? Ха! А ти къде намери короната си? А онази свиня до теб, с черната муцуна? Бащите ви се сражаваха, страдаха и ви поднесоха кралствата на златно блюдо. Това, което вие наследихте, без дори да си мръднете пръста, аз завоювах с честна и мъжка борба. Вие се търкаляхте в кадифен коприна, преливахте вино и повръщахте от преяждане, докато народите ви работеха, облени в кървава пот. И сега ще ми говорите за свещеното си кралско право! Аз се издигнах от низините до кралския трон, като проливах собствената си кръв тъй щедро, както и вражеската. И ако някой тук действително има право на трон, то, кълна се в Кром, това съм аз! С какво ще докажете, че стоите по-високо от мен?
Аз заварих Аквилония в ноктите на изверг с хилядолетно родословие. Страната се разкъсваше от баронски разпри, а народът стенеше под непоносим данъчен гнет. А сега нито един аквилонски аристократ не смее да обижда поданиците ми, а данъците са най-ниските в света. Какво ще отговорите на това? Твоят брат, Амалрус, управлява южната половина от страната, а си нямате никакво доверие. А твоите войници, Страбонус, са заети непрекъснато да потушават метежите на бароните ти. И в двете кралства народът е смазан от данъците и корупцията. А сега искате да ограбите и моите хора?! Ха! Развържете ми ръцете и ще размажа мозъците ви по пода!
Тзоталанти се усмихна студено.
— Това може и да е вярно, но ни отклонява от целта на разговора. Нашите проблеми не те засягат. Щом подпишеш документа, че се отричаш от кралския трон в полза на Арпело де Пелиа, вече няма за какво да се тревожиш. В замяна ще ти дадем оръжие, кон, пет хиляди лу-каса злато и ще те изпратим до източните граници.
Смехът на Конан прозвуча като лай на диво куче.
— Вие ме пращате там, откъдето дойдох, за да стана аквилонски крал, но с клеймото на предател! Така значи — Арпело! Винаги съм подозирал този касапин. Вие даже не можете да грабите както трябва и търсите благовиден предлог за това, пък колкото и нищожен да е той! Арпело твърди, че в жилите му тече кралска кръв и вие се хващате за това, за да оправдаете грабителството си! Искате да поставите начело на страната сатрап! По-добре да ида в ада, където ще ви извия вратовете!
— Идиот! — кресна Амалрус. — Ти си в ръцете ни. Бихме могли да смъкнем не само короната, но и главата от раменете ти, стига да поискаме.
Отговорът на Конан не бе нито кралски, нито благороднически, но достатъчно характерен за него — той плю право в очите на Амалрус. Офирският крал издаде яростен вопъл, скочи и измъкна меча си. Нахвърли се върху обезоръжения Конан, но тогава се намеси Тзоталанти.
— Момент, Ваше величество! Този човек е мой пленник!
— Дръпни се, магьоснико! — изрева Амалрус, побеснял от насмешливия поглед на синеокия Конан.