— Назад, ти казвам! — разнесе се властният глас на Тзоталанти.
Слабата му ръка мълниеносно се подаде от мантията и пръсна белезникав прах в изкривеното от злоба лице на офирския крал. Амалрус зави, хвърли меча си и хвана очите си с ръце.
След това падна на дивана под равнодушните погледи на котииските стражи. Крал Страбонус бързо пресуши бокала вино, който държеше в разтрепераната си ръка. След малко Амалрус изстена и дойде в съзнание.
— Аз ослепях! — простена той. — Какво направи с мен, магьоснико?
— Малка демонстрация, за да разбереш кой тук е господарят — сухо отговори Тзота-ланти, разкривайки без притеснение демоничната си същност. — По-рано Страбонус получи същия урок и го запомни, сега беше твой ред. Хвърлих в очите ти малко прах от стигийските гробници, и ако го направя още веднъж, ще оспелееш завинаги.
Амалрус се усмихна криво, сви рамене и взе чаша вино, за да прикрие страха и гнева си. Ловък дипломат, той бързо осъзна ситуацията и отново доби увереност. Тзота-ланти се обърна към Конан, който го гледаше без страх, и даде знак. Негрите хванаха варварина и го помъкнаха след мага по дълъг, лъкатушещ коридор с мраморен под и стени, покрити със златни и сребърни тъкани. От сводестия таван висяха кандила, изпълващи коридора със силна, непозната миризма. След това се отклониха в друг, по-тесен коридор, страшен и тъмен, със стени от нефрит и ахат. Той завършваше с бронзова врата, над която заплашително се хилеше човешки череп. Пред вратата стоеше тлъсто, отблъскващо подобие на човек. Това беше Шукел и, главният евнух на Тзоталанти, за когото, както и за господаря му, се носеха страшни слухове. Твърдеше се, че любовта към чуждите страдания заменя у него нормалните човешки страсти.
Бронзовата врата се отвори и откри тясна стълба надолу, водеща вероятно към утробата на хълма, върху който бе построена цитадела-та. Стъпалата ги отведоха до яка желязна врата, направена така, че да издържа и удари на таран. Шукели я отвори, но черната стража нямаше желание да продължи. Конан забеляза, че и самият Шукели гледа с неприязън надолу в тъмнината. Зад вратата имаше решетка от огромни железни пръти, затворена с някакво хитроумно резето се отмести и решетката се плъзва в стената. Намериха се в коридор, издълбан направо в скалата. След няколко минути се оказаха в подземие, вероятно в центъра на хълма. Тъмнината, като нещо одушевено, приглуши светлината от факлите на стражата.
Конан бе прикован към каменната стена с огромен железен обръч. Поставиха над главата му факла, образуваща полукръг мъждукаща светлина над затворника. След това негрите побързаха да си тръгнат, като мърмореха на странния си език и страхливо се оглеждаха встрани. Тзота-ланти гледаше към Конан и той със страх откри, че очите на мага светят в тъмнината, а зъбите му са като на вълк.
— Довиждане, варварино — каза иронично магьосникът. — Отивам в Шамир, за да се включа в превземането му. След два дни с войниците си ще бъда в двореца ти в Тарантия. Какво да предам на твоите наложници, преди да одерат хубавите им кожи, необходими за хрониките на победите ми?
Конан отвърна със страшна кимерийска ругатня, но Тзота-ланти само се усмихна и си тръгна. Конан видя отдалечаващия се силует през дебелите пръти. След това желязната врата изскърца и в подземието се възцари тишина.
Конан опипа стената, намери обръча и се опита да го изтръгне. Не успя и разбра, че дори със своята невероятна сила не може да се справи с веригата. Звената й бяха с дебелина на човешки пръст и завършваха с втори железен обръч, който обгръщаше Конан през кръста. Някой по-слаб човек вероятно би бил смазан от тежестта на оковите. Всички ключалки бяха толкова масивни, че не можеше да се надява да ги разбие само с удряне о пода.
Паника обхвана Конан. Всички суеверия, наследени от варварската му природа, се събудиха. Въображението му започна да рисува ужасяващи същества, които биха могли да живеят в подземието. Освен това разумът му подсказваше, че щом никой не го пази, той е хвърлен в този каменен затвор, за да намери сам смъртта си. Конан започна да се проклина, че не прие условията на завоевателите, но скоро упорството му надделя. Знаеше, че и сега да му направят същото предложение, пак ще откаже. Вече никога и за нищо не би предал поданиците си, макар че когато завладя трона, мислеше само за собствената си изгода. Случва се и у обикновения разбойник да се пробуди инстинкта на държавник.
Конан си спомни отвратителната заплаха на Тзота и простена от безсилна ярост. Знаеше, че това не е празна заплаха. За злия магьосник стойността на човешкия живот бе не по-голяма от тази на мухите… Нежни, галещи ръце, алени устни, притискащи се към неговите, бели гърди, потрепващи под страстните му целувки… И от всички тези млади жени ще одерат нежната кожа, бяла като слонова кост, розова като разцъфнал цвят… Зверски рев се изтръгна от гърлото на Конан.