Много гласното ехо го накара да подскочи. Конан изплашено се взря в тъмнината и си спомни всички страшни разкази за жестокостта на Тзоталанти. Прониза го ледена тръпка като осъзна, че се намира в легендарните Зали на Ужаса, за които се говореше само шепнешком. В тези мрачни подземни пещери Тзоталанти правел ужасни опити с хора, животни и дори с демони. Носеха се слухове, че единственият човек, койтр се е върнал жив от тези катакомби, е лудият поет Реналдо. Поканен бил лично от магьосника, който му показал всички онези ужаси, за които поетът намеквал в поемата си „Песни за подземието“. Те не са били приумици на болен мозък. Впрочем същият този мозък се пръсна под секирата на Конан, когато се бранеше от проникналите в покоите му убийци, водени от безумния поет. Сега образите от тази мрачна поема караха пленения крал да трепери.
Тогава кимериецът долови слабо шумолене, идещо откъм пода. Скоро в слабия отблясък на факлата Конан видя нещо неопределено по форма, но колосално по размери да се движи към него. Студена пот изби по челото му, когато създанието се надигна, поклащайки се леко. В тъмнината бляснаха жълти очи. После се появи отвратителна триъгълна глава и изплашените очи на варварина съзряха в тъмнината люспестите спирали на ужасяваща, невиждана по размери змия.
Такова чудовище Конан нито бе виждад, нито би могъл да си представи. Змията бе дълга поне осемдесет фута, със заострена опашка и голяма колкото на кон глава. Люспите и студено фосфоресцираха под слабата светлина на факлата, тя извиваше огромните пръстени на туловището си пред пленника, а грамадната глава на извитата й напред шия се поклащаше само на сантиметри пред лицето му. Трептящият раздвоен език почти докосваше устните му, а отвратителната трупна смрад от пастта й предизвикваше гадене. Огромните жълти очи на чудовището изгаряха Конан и той почувствува желание да стисне с мощните си ръце отвратителната шия. Преди години, когато беше корсар, след жестоката борба на брега на Стигия той удуши питон. Силата му превъзхождаше тази на всеки цивилизован човек. Но сега чудовището бе на всичко отгоре и отровно: от огромните дълги цял фут и извити като ятагани зъби се стичаше безцветна течност и Конан инстинктивно чувстваше, че това е смъртоносна отрова.
Змията вдигна главата си още по-високо, привлечена от светлината на факлата. Капка отрова падна върху голото бедро на Конан, изгаряйки плътта му като нагорещено желязо. Прониза го нетърпима болка, но той я понесе, без да потрепне.
Змията се поклащаше над главата му, като че подбираше момента за смъртоносна атака. Внезапно в мрака прогърмя шумът от отварянето на желязната врата. Змията се сниши и изчезна с невероятна бързина.
В подземието влезе огромен, съвършено гол негър. В едната си ръка държеше меч, в другата — връзка ключове. Негърът заговори на езика, употребяван по южното крайбрежие, който Конан знаеше от времето, когато пиратствуваше по бреговете на Кум.
— Много години мечтая да те срещна, Амра — негърът нарече Конан с името, което му бяха дали кумитите: Амра, тоест лъв. — Аз заложих всичко, за да те видя. Погледни, това са ключовете от оковите ти! Откраднах ги от Шукели.
Колко ще ми дадеш за тях? — подрънка той връзката ключове под носа на Конан.
— Десет хиляди лукаса злато — бързо каза Конан, обзет от надежда.
— Малко! — извика негърът. — Твърде малко за риска, на който се подлагам. Всеки момент тук могат да се появят кучетата на Тзота, а ако Шукели се събуди и разбере, че съм го ограбил, ще заповяда да ме обесят… Е, колко ще дадеш?
— Петнадесет хиляди и дворец в Пуштон — отговори Конан.
Негърът изрева и заудря с крак в пристъп на дивашка радост.
— Още! — крещеше той. — Искам повече! Какво друго ще ми дадеш?
— Ти, мръсно черно куче! — не се сдържа Конан. — Ако бях свободен, щях да те размажа. Изглежда Шукели те е пратил да се гавриш с мен.
— Шукели нищо не знае, бели човече — негърът приближи лицето си до конановото. — Аз те познавам от времето, когато бях вожд на свободен народ. Това беше преди стигииците да ме продадат на северните роботърговци. Знаеш ли кой беше виновен за това? Твоите морски разбойници, които превзеха и разграбиха Абуба. Пред двореца на нашия крал Аджага ти уби единия от вождовете на племето, но другият успя да избяга: ти уби брат ми, но аз се спасих. Сега е мой ред да искам кръвен откуп, Амра!