Глава двадесета
Тамас слушаше празния си стомах, докато конят му подтичваше по пътя в края на колоната. Пред него войниците от Девета бригада местеха нозе под самотния ритъм на млад барабанчик. Дори тук, в сянката на високите борове, въздухът беше горещ и непоносимо задушен. Лятната влага попиваше в куртката на Тамас и затрудняваше дишането.
Фелдмаршалът наблюдаваше един от пехотинците пред себе си. Висок, с мръсноруси коси, пристегнати на конска опашка над едното рамо. Преди около двадесетина минути раменете му бяха започнали да се олюляват заплашително. Той щеше да бъде следващият припаднал. Тамас беше готов да се обзаложи на това.
На моменти войниците хвърляха гладен поглед към коня на Тамас. По същия начин гледаха животните на всеки офицер и разузнавач, който все още яздеше. Беше смущаващо.
Последните кезиански коне бяха заклани и разфасовани преди два дни. До Тамас дори достигна слух, че някои от ротните интенданти са задържали последните късчета месо и ги раздават само срещу пари. Той опита да стигне до дъното на нещата, но никой не си признаваше. При всеки ручей, на който се натъкнеха, по десетина от войниците се отделяха от колоната своеволно и започваха да ровят из калта в търсене на речни раци и рибки. Сержантите им трябваше да ги върнат с ритници обратно в колоната.
— Смятат, че скоро ще се натъпчат — обади се Олем.
Тамас се откъсна от унеса си. Чувстваше се замаян, слаб. Вече четвърти ден не беше ял — хората му, предвид че вървяха пеша, имаха по-голяма нужда от храна. Поне от време на време имаше трева за конете.
Олем му посочи два мишелова, които кръжаха високо над дърветата.
— А — отвърна Тамас.
— Следват ни от петдесет мили насам — обясни телохранителят.
— Няма как да си сигурен, че са същите лешояди.
— Единият от тях има червено по връхчетата на крилете си.
Тамас изсумтя. Говоренето го изтощаваше, а и в тази жега не му беше много до приказки.
— Този, червеникавият, ни последва, когато повечето от другите птици останаха в лагера — онзи ден, когато заклахме конете. — Олем присви устни. — Мисля, че се надява на голяма плячка.
Тамас неохотно погледна към мишеловите. Не му се говореше за тях. Беше им се нагледал на множеството бойни полета, които бе видял.
— От близо седмица не съм те виждал да пушиш.
— Шибаното време е прекалено задушно, сър, да ме прощавате. — Олем потупа джоба на куртката си. — Пък и си пазя последната.
— За някакъв специален случай?
Телохранителят му продължаваше да наблюдава птиците.
— Гаврил ми каза, че е възможно да дадем последен отпор при Пръстите. Хубаво би било да умра с цигара в уста.
Тамас не можа да сдържи смръщването си.
— Казал ли си на някого? За битката?
— Не, сър.
— Проклетият Гаврил. Трябва да си държи устата затворена.
— Значи е истина?
— Няма да бъде последен отпор, Олем. Възнамерявам да пречупя кезианците. Последните сражения са за хората, които очакват да изгубят.
— Много сте прав, сър.
Тамас въздъхна мислено. Войниците притежаваха необичайно чувство за фатализъм. Повечето от тях не можеха да проумеят, че със съответните ходове и най-безнадеждната ситуация може да бъде обърната.
— Олем… — поде фелдмаршалът.
— Да, сър?
— Онова, което видях онзи ден…
Върху челюстта на Олем трепна мускул.
— Кое имате предвид, сър?
— Струва ми се, че отлично знаеш какво имам предвид. Влора. Ако бях пристигнал няколко минути по-късно, сигурно щях да ви заваря в доста по-компрометираща ситуация.
— На това се надявахме, сър.
Тамас го погледна объркано. Не беше очаквал подобна прямота.
— Не можеш да си сдържиш езика, за да опазиш репутацията си, а?
— Не и дори за да опазя живота си, сър.
— Няма да допусна подобен тип отношения, Олем.
— Какъв тип, сър? — Олем присви очи насреща му.
— Между теб и Влора. Тя е капитан, а ти…
— Аз също — каза Олем. — Вие самият ме повишихте. — И той услужливо докосна златните звездички върху реверите си.
Тамас прочисти гърло и вдигна поглед. Проклетите лешояди още си бяха там.
— Имам предвид, че тя е барутен маг. Знаеш много добре, че моите магове съставят отделна част от армията. Няма да допусна да престъпваш тази граница.
Личеше си, че Олем иска да му отвърне. Той раздвижи челюсти, дъвчейки въображаема цигара.
— Слушам, сър. Както кажете, сър.
Сарказмът струеше от гласа му. Това почти втрещи Тамас. Обикновено Олем беше изключително предан, винаги готов да се подчини. Фелдмаршалът понечи да го скастри.