— Казах, че не разрешавам, капитане.
— Вие не чувате какво говорят мъжете — повиши глас Влора. — Не чувате какво говорят зад гърба ми — че дори и в лицето ми. Не виждате подигравателните им усмивки. Влора ще си разтвори краката за всеки. Не ги чувате да си шепнат подобни приказки край палатката ви нощем, нито как правят залози кой ще бъде първият, тръшнал ме по гръб.
— Не разрешавам! — Тамас пристъпи напред. Всеки друг войник би потръпнал пред яростта, пламнала в очите на Тамас, но не и тя.
— Осемнадесет месеца бях сама, защото вие изпратихте Таниел във Фатраста. Таниел, героят от войната. Хората не спираха да приказват как всяка фатрастанка била готова да легне с него. А после чух, че си имал някаква малка дивачка, която го следвала по петите. Какво трябваше да си помисля? В университета никой мъж не смееше да ме погледне, защото знаеха коя съм. Не смееха да ми кажат една мила дума, защото се бояха от Таниел.
Влора захвърляше думите в лицето му, от гласа ѝ капеше горчилка, цялото ѝ тяло се тресеше от гняв.
— Тогава изведнъж изниква мъж, който не се интересува чия годеница съм. Очарователен мъж, който казва, че ме обича и ми се кълне, че на света не съществува друга жена, способна да го дари с подобно щастие. А аз взех, че му повярвах. — Лицето ѝ се изкриви от отвращение. — И тогава научавам, че всичко това е било част от заговор, целящ да злепостави вас.
Болката в очите и злобата в гласа ѝ му дойдоха в повече. Някога беше бил неин баща, приятел и наставник. Но сега се беше превърнал единствено в обект на омраза, враг, достоен за презрение.
— Махни се от очите ми, капитане. Ако не бяхме във война, щях да те изправя пред военен съд.
Влора се приведе напред, по-близо отколкото всеки друг, който не познаваше Тамас така добре, би се осмелил. Достатъчно близо, че да го прегърне. Достатъчно близо, че да забие нож между ребрата му, ако поискаше.
— Убийте ме собственоръчно, щом толкова ви се иска — каза тя. — Недейте да го възлагате на по-незначителни хора.
Тя се врътна на пета и закрачи към началото на колоната. Войниците смаяно се взираха подире ѝ, сетне погледнаха към Тамас в очакване на страховития гняв, който като гръм след светкавица, беше неизбежен.
Тамас наблюдаваше как Влора почти се скри зад завоя на пътя. Тя спря рязко и в полезрението му изникна Олем. Телохранителят се приведе от коня си и ѝ каза нещо. Влора положи ръка на бедрото му. Той меко я избута и отправи многозначителен поглед към Тамас.
Влора сграбчи Олем за колана и го смъкна от седлото, повличайки го подире си съм гората. Тамас изруга под нос и направи две крачки напред.
Някой прочисти гърло. Фелдмаршалът се огледа.
Беше войникът, когото бе изпратил да му намери прясна вода.
— Манерката ви, сър.
Тамас грабна манерката от ръцете му. Когато погледна отново, Олем и Влора бяха изчезнали.
Той пое бавно дъх и се върна при коня си.
— С ваше позволение, сър, след колко време ще потеглим отново? — попита войникът.
Тамас отпи голяма глътка от водата. Беше толкова ледена, че опари гърлото му. Чак зъбите го заболяха.
— След тридесет минути, по дяволите. Върви си почини.
Адамат тропаше по вратата на старшия в текстилната фабрика. Под него десетки задвижвани с пара станове ехтяха целодневно с пълни сили и създаваха такава врява, че заглушаваха всичко друго, освен най-силните крясъци. Стотици работници обслужваха машините, сновейки измежду тях като множество насекоми.
Адамат сам се пусна в кабинета. Вътре беше значително по-тихо.
— Марги — високо изрече той.
Жената изникна от задната част на стаята и се усмихна, щом го видя. Адамат се приведе и я целуна по бузата.
— Къде си успял да се подредиш така? — сепнато попита Марги, като направи крачка назад, за да го огледа.
— Паднах по стълбите — обясни Адамат. Гласът му звучеше носово; лицето продължаваше да го боли сякаш злополуката с носа беше станала едва преди час.
Марги шумно прочисти гърло.
— По-скоро изглежда като да са те ударили — каза тя. — Винаги съм ти казвала, че ако продължаваш да си вреш носа в чуждите работи, рано или късно той ще си изпати…
Адамат примирено размаха ръце.
— Дошъл съм за малко, Марги. Просто минавам да видя как вървят нещата с килима.
— Добре, добре. — Марги пристъпи до масата край микроскопа и започна да рови из документите. — Миналата седмица писах на Фая…
— Ще я питам дали е получила писмото. — Адамат се облегна на рамката на вратата и затвори очи. Лицето го болеше. Гърбът го болеше. Ръцете и главата го боляха. Цялото тяло го болеше, а и не се наспиваше добре. Не помнеше кога за последно яде нещо различно от чай с препечени филийки. Отвори отново очи, когато Марги бутна къс хартия в ръката му.