Стълбите проскърцаха. Таниел вдигна глава: през димната мъгла съзря слизащата по стъпалата Ка-поел. Тя прекоси стаята до мястото му, въсейки се насреща му.
— Какво има? — попита Таниел.
Ка-поел подръпна ризата му и премести ръка върху собственото си палто. Куртка. По дяволите. Веднага беше забелязала.
Таниел покровителствено прегради с ръка запасите си от мала.
По-бързо, отколкото бе могъл да съзре, ръката ѝ се стрелна напред и грабна лулата от устата му.
— Кучка такава — просъска той. — Върни ми я.
Тя ловко избегна посягащите да я уловят ръце и се ухили, спряла в средата на помещението.
— Ка-поел, върни ми лулата.
Тя поклати глава.
Таниел се задъха за момент. Замига заради внезапно спусналата се пред очите му мъгла, неспособен да определи дали беше от малата, или от собствената му ярост. След един усилен момент той успя да приседне в хамака.
— Върни ми я веднага.
Спусна крака на пода, но щом се опита да се изправи, го заля вълна на гадене, по-силна дори от случаите, в които отваряше третото си око, за да погледне Отвъд. Отпусна се обратно в хамака, сред оглушителните удари на собствения си пулс.
— Проклятие — изруга тихо, притиснал пръсти към слепоочията си. — Хубаво се подредих.
Ка-поел остави лулата му върху една табуретка в другия край на помещението.
— Не я оставяй там — каза Таниел, гласът му звучеше отмалял. — Донеси ми я.
Тя само поклати глава и смъкна палтото си. Преди Таниел да е успял да възрази, Ка-поел пристъпи до него и го зави с дрехата до гърдите.
Таниел го избута.
— Така ще настинеш — каза той.
Ка-поел посочи към него.
— Лято е, по дяволите. Добре съм.
Тя отново го зави.
Той отново ѝ го върна.
— Не съм дете.
Нещо блесна в погледа ѝ при тези му думи. Тя рязко дръпна дрехата и я хвърли на земята.
— Пола, какво по…
Следващите му думи се изгубиха сред собствения му сподавен вик, щом тя преметна крак през хамака и седна отгоре му, настанила се право в скута му. Сърцето му заби една идея по-силно, докато тя раздвижваше задник, за да се настани по-удобно. В тясната ниша лицата им почти се допираха.
— Пола… — поде Таниел, внезапно останал без дъх. Вече не мислеше за лулата, бе забравил дори топчето мала, което все още стискаше.
Езикът ѝ се стрелна и навлажни устните ѝ. Изглеждаше застинала в готовност, в очакване — като хищник.
Таниел едва дочу звука от отварянето на входната врата горе. Нечии стъпки прогърмяха по дъските. Някаква жена започна да крещи на гурлански.
Ка-поел сведе глава. Раменете на Таниел се раздвижиха, приближавайки го до нея.
— Капитан Таниел Двустрелни! — стълбите се разтрисаха под решителните крачки на чифт ботуши. Жена в чиновническа униформа, стиснала шапката си в ръка, влезе в помещението.
— Капитане! — каза тя. — Капитане, аз…
Тя застина при вида на Таниел и седналата в скута му Ка-поел. Той почувства как се изчервява. Хвърли бърз поглед към Ка-поел. Тя му отправи лека, знаеща усмивка, ала в очите ѝ проблесна раздразнение. С едничко движение тя слезе от него и грабна палтото си от пода.
Посетителката се извърна настрана и заби поглед в далечната стена.
— Простете, сър, не знаех, че сте зает.
— Тя не е гола — отвърна Таниел. Гласът му се пречупи и той прочисти гърло. — Коя, да ви глътнат ямите, сте вие?
Жената сведе глава в почтително кимване.
— Аз съм Фел Бейкър, подсекретар на Воините на труда. — Макар да ги бе хванала в неудобна ситуация, тя изобщо не изглеждаше засрамена.
— Вие сте от профсъюза? Как, по дяволите, ме намерихте? — Таниел приседна в хамака, макар стомахът му да се разбунтува ожесточено. Кога ли беше ял за последно?
— Аз съм адютантът на Рикар Тамблар, сър. Той ми заръча да ви намеря. И много би искал да се срещне с вас.
— Тамблар, казвате? Името не ми е познато.
Таниел се отпусна обратно в хамака и погледна Ка-поел. Тя беше седнала върху табуретката в отсрещния край на стаята и си играеше с лулата, докато изучаваше непознатата.
— Той оглавява профсъюза, сър — повдигна вежда Фел.
— Не ме интересува.
— Дошла съм да ви предам покана за обяд от негово име.
— Разкарайте се.
— Господин Тамблар спомена, че става дума за значителна сума пари.
— Не ме интересува.
Фел го наблюдава мълчаливо в продължение на няколко секунди, след което се обърна и се заизкачва по скърцащите стъпала толкова внезапно, колкото се беше и появила. От горния етаж долетяха приглушени гласове, разговарящи на гурлански. Таниел погледна към Ка-поел. Тя улови погледа му и му намигна.