Фел се спря пред един от складовете, разположен досами водата. Таниел повдигна поглед отвъд пресечки и постройки, към Адморието. Дори и на дневна светлина човек можеше да различи сиянието на хоризонта, както и очебийната празнината на мястото на Южната планина. От гледката му се приискваше да се скрие под някой камък. Предсмъртната агония на един бог беше сринала планина, а Таниел се беше отървал само с едномесечна кома. Не беше сигурен защо не е мъртъв, но подозираше, че Ка-поел има пръст в това.
Интересно дали и останалите бяха извадили такъв късмет. Какво ли беше станало с Бо? И всички онези мъже и жени от планинската стража, с които се беше сприятелил по време на отбраната на Рамензид?
За момент Таниел отново се намери насред двореца на Крезимир, притискащ Ка-поел към себе си, а всичко край тях се рушеше под напора на лава.
— Трудно е за вярване, че я няма, нали? — Фел кимна по посока на сринатата планина, докато отключваше вратата на склада и с жест подкани Таниел да влезе.
Той хвърли един последен поглед към хоризонта и поклати глава към Фел.
— След вас.
— Както желаете — отвърна Фел. Тя се извърна към работниците и им подаде по една цигара от металната табакера, която измъкна от джоба на жилетката си. — Връщайте се на работа, момчета.
Двамата учтиво повдигнаха шапки, поделиха си огънче и се отдалечиха.
— Хайде — каза Фел. След като всички влязоха вътре, тя затвори вратата след Ка-поел. — Добре дошли в новите помещения на Рикар.
Таниел едва се сдържа да не подсвирне. Отвън постройката приличаше на стар склад. Прозорците бяха заковани, стените си плачеха за ново измазване. Но виж, вътрешността…
Подът беше от тъмен мрамор, а стените бяха варосани, полуприкрити зад алени драперии от сатен. Сградата, изглежда, притежаваше едно-единствено помещение, ехтяща зала, двуетажна и най-малко двеста крачки широка, осветена от половин дузина кристални полилеи. В близкия ѝ край имаше продълговат бар, обслужван от прислужник в ливрея и доста надарена жена, чието облекло не бе нищо повече от фуста.
— Палтото ви, сър — каза жената.
Таниел ѝ подаде новата си тъмносиня куртка. Усети се, че задържа поглед върху прислужницата по-дълго, отколкото позволяваше приличието, затова, без да поглежда към Ка-поел, се извърна да огледа помещението. По стените бяха окачени картини, а на равни интервали, в плитки ниши бяха поставени скулптури. Подобно достолепие можеха да си позволят да демонстрират само най-висшите от висшите аристократи, от ранга на краля дори. Таниел бе смятал, че Тамас е премахнал подобни съсредоточия на богатство с избиването на аристокрацията. Осени го мисълта, че на мястото на най-богатите и влиятелните просто са дошли други.
Мъж прекоси мраморния под и се приближи към тях. Носеше бял халат за пушене, а между зъбите си крепеше пура. Изглеждаше на около четиридесет, със значително разраснала се плешивина. Носеше брадата си дълга, по фатрастански, а усмивката на лицето му беше широка и дори докосваше очите му.
— Таниел Двустрелни — каза непознатият и протегна ръка. — Името ми е Рикар Тамблар, голям почитател.
Таниел колебливо стисна ръката му.
— Господин Тамблар.
— Господин? Не, не, просто Рикар. На вашите услуги. А това трябва да е неизменна ти спътничка, динизийката? За мен е чест, госпожице.
Рикар се поклони ниско и целуна ръката на Ка-поел. Въпреки откритата му натура, той ѝ хвърли поглед, какъвто човек отправя към нещо красиво, но далеч от опитомено, нещо, което може да те ухапе във всеки един момент.
Ка-поел, изглежда, не знаеше как да реагира на това.
— Чувал бях да говорят за красотата ви, но всяко описание е недостойно спрямо действителността. — Рикар се отправи към бара. — Питие?
— Какво имаш? — Таниел почувства как настроението му съвсем леко се подобрява.
— Всичко — каза Рикар.
Таниел се съмняваше.
— Фатрастанско пиво, тогава.
Рикар кимна към бармана.
— Два пъти, ако обичаш. А за дамата?
Ка-поел повдигна три пръста.
— Три пъти — отново се обърна Рикар към бармана. Миг по-късно подаде на Таниел халба.
— Да му се не види — рече Таниел, след като отпи. — Това е истинска фатрастанска бира.
— Казах всичко, все пак. Ще седнем ли?
Той ги поведе към отсрещния край на залата. Таниел обвини замъгленият си от малата ум за това, че не беше забелязал по-рано, че не са сами. Дузина мъже и наполовина толкова жени се бяха излегнали върху тамошните дивани, пушеха, пиеха и разговаряха тихо помежду си.