Започна да си проправя път сред същата вода, задавила Никслаус. В очите му непрекъснато влизаха дъждовни капки. Все още разполагаше с последния куршум — за момент обмисли дали да не го запрати в собствения си череп. Бе изгубил Ерика. Бе изгубил Сабон. Бе изгубил Гаврил. И бе изгубил възможността да отмъсти за тях. Стисна пистолета, подарък от Таниел. Не. Не беше изгубил всичко. Все още имаше сина си.
— Насам! Моля ви, помогнете ми!
Викът накара Тамас да се опомни. Той сведе поглед и видя как трупът на Никслаус бива отнасян от калните води. Подобаващ край, макар и не причинен от Тамас.
Той се покатери тъкмо навреме, за да чуе вика отново.
— Моля ви! Изгубих си ножа!
Кочияшът се мяташе в калта, ритан и блъскан от подивелите коне, които той продължаваше да се опитва да разпрегне. Изглежда, бе успял да освободи всички без две от изпадналите в паника животни.
А около тях битката продължаваше. Тамас знаеше, че трябва да се покатери обратно горе и да потърси офицерите си, да въдвори ред в безредното до момента клане. Предвид смъртта на Никслаус, кезианците можеха просто да се разбягат.
Изцвили кон и Тамас отново чу умолителния вик.
Фелдмаршалът се покатери върху потрошената карета и се намери отвъд, непосредствено до кочияша. Последният бе коленичил, свиваше се край подкованите копита и ровеше из калта в опит да намери ножа си.
— Остави на мен — каза Тамас. Той избута коларя встрани и изтегли сабята си. Подир два бързи удара конете бяха свободни. Те веднага се изправиха на крака и препуснаха по протежение на дерето, далеч от каретата. И дума не можеше да става за улавянето им, докато не се успокояха, а и в тази кал имаше голяма вероятност да си строшат крак, но поне бяха свободни.
Тамас се извърна към кочияша. Мъжът трепереше от страх, забелязал еполетите на униформата му.
— Благодаря ви, сър — каза коларят.
— Намери най-близкия адрански офицер — Тамас демонстративно защипа с два пръста парчето ръкав над лакътя си — и се предай. Това е единственият начин да доживееш до сутринта.
Кочияшът сведе глава. По козирката на фуражката му се стече струйка.
— Благодаря ви, сър. Ами херцогът? Той…
— Мъртъв е.
Заради сумрака и пороя Тамас не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че върху лицето на мъжа изниква облекчение.
— Ами барутът, сър?
— Барут? — повтори Тамас. — Какъв барут?
Лицето на коларя пребледня.
— Целият град е пълен с барут. Херцогът се канеше да избие всичките му жители.
Тамас се извърна към Алватион. Разбира се! Това обясняваше огромните количества барут, които бяха доловили при приближаването си до града. Никслаус сигурно бе минирал всяка постройка. Това бе единственият начин да срине целия град само за една нощ.
Тамас се изкатери обратно на улицата и се затича назад към града. Пазителите най-вероятно щяха да възпламенят барута на всяка цена, без да се интересуват от собствения си живот. Отпадаше вариантът някой добросъвестен офицер да почувства угризения и да не изпълни заповедта за опожаряване.
В града трябваше да има десетки хиляди фунтове барут. След като го взривяха, кезианците щяха да започнат да обхождат руините, за да убият оцелелите. Какъв по-добър начин да хвърлят вината върху Адро? Никой не би заподозрял един Привилегирован като Никслаус в употребата на барут.
Тамас нямаше да успее да стигне навреме.
Първият взрив бе тъй силен, че земята се разтърси. Над търговския квартал изникна огнен облак. Висок колкото четириетажна постройка, той повали стотици сражаващи се с ударната си вълна.
Тамас се препъна и падна, при което си удари коляното в паважа. Миг по-късно отново се намираше на крака и продължаваше да тича, накуцвайки, вперил поглед в града в очакване на следващата експлозия. Гигантските пламъци изчезнаха също тъй внезапно, както се и появиха, ала фелдмаршалът вече можеше да види зачатъците на пожар — към вечерното небе се издигаха димни колони.
Това нямаше да е всичко. Той трябваше да се върне в града и…
И какво? Да попречи на Пазителите да възпламенят барута? Тамас нямаше представа къде се намират, а градът бе огромен. Можеше да потърси барутните съсредоточия, но нямаше да успее навреме…
Нов взрив разтърси града, този път в другия му край. Вече нащрек, Тамас съумя да се задържи на крака.
Всяка експлозия несъмнено отнасяше със себе си стотици жертви. Тамас можеше да се опита да потисне взривовете или да пренасочи енергията им, само че опитът да контролира толкова много барут заплашваше да го разкъса от напрежение, досущ като запушен чайник на огъня.