Таниел застина. Наистина ли бе имал намерение да я удари?
— Аз застрелях бог — ядно изрече той. — Запратих куршум в окото му и го гледах как умира, за да спася тази страна!
— И седнал да ме лъже в лицето — каза Черис. — Да не мислиш, че вярвам в тези измислици за завръщането на Крезимир?
Този път Таниел действително щеше да я зашлеви, ако Ка-поел не се беше вмъкнала пред него. Тя се взираше в Черис с присвити очи. Внезапно Таниел почувства страх. Колкото и да му се искаше да зашлеви тази жена, той знаеше на какво е способна Ка-поел.
— Пола… — каза той.
— Какво ми се навираш в лицето, курво дивашка — каза Черис и се изправи на крака.
Юмручният удар на Ка-поел попадна право в носа ѝ, достатъчно силен, че да я прекатури през облегалката на дивана. Черис изпищя. Рикар скочи на крака. Останалите гости в другия край на помещението притихнаха и шокирано се вторачиха в тях.
Черис се изправи на крака, като отблъсна протегнатата за помощ ръка на Рикар. Без да поглежда назад, тя напусна залата, от носа ѝ течеше кръв.
Рикар се извърна към Таниел, лицето му изразяваше смесица от ужас и веселие.
— Няма да се извинявам — заяви Таниел. — Нито от свое, нито от името на Пола.
Ка-поел застана до него, скръстила ръце.
— Тази жена беше моя гостенка — каза Рикар. Спря се и се загледа в пурата си. — Още бира — извика към бармана. — Но вие също сте мои гости. Тя ще ме накара да си платя за това по-късно. Надявах се, че в идните месеци ще мога да разчитам на нея, но явно не е било писано.
Таниел погледна към Рикар, сетне извърна очи към входа, където Черис настояваше да повикат кочияша ѝ.
— Трябва да вървя — рече Таниел.
— Не, не. Още бира! — провикна се Рикар, макар барманът вече да се отправяше към тях. — Ти си по-важен от нея.
Таниел се отпусна бавно на мястото си.
— Аз убих Крезимир — рече той. Част от него искаше да се гордее с това, ала от изричането му на глас му призляваше.
— Така ми каза Тамас — рече Рикар.
— Но ти не вярваш.
Барманът се появи и замени чашата му с нова, макар да беше изпил едва половината. Всички получиха нова чаша и мъжът изчезна. Рикар отпи голяма глътка от своята, преди да заговори:
— Аз съм практичен човек — обясни той. — Зная, че съществува магия, макар да не съм нито Привилегирован, нито Чудак или пък Отличник. Ако преди два месеца ми беше казал, че Крезимир ще се завърне, щях да започна да се питам от коя лудница си избягал.
— Обаче с очите си видях как Бръснарите се опитаха да убият Михали. Видях как баща ти, който е двойно по-голям реалист от мен, става блед като платно. Той почувства нещо от готвача и…
— Един момент — прекъсна го Таниел. — Михали?
Рикар изтръска пурата си.
— Да, разбира се, ти не си в течение… Михали е прероденият Адом. Крезимировият брат, от плът и кръв.
Тръпки полазиха по гърба на Таниел. Още един бог? И то братът на Крезимир?
— Това, което се опитвам да кажа — продължаваше Рикар, — е, че баща ти вярва, че Михали е прероденият Адом. И ако един от боговете се е завърнал, защо да не го е сторил и Крезимир? Затова вярвам, че си застрелял Крезимир. А дали е възможно да се убие бог… Това вече не знам.
Той се загледа навъсено в чашата си.
— Що се отнася до вестниците и хората, те се съмняват. Слуховете се разпространяват. Хората вземат страна по случая. За момента всичко е въпрос на вяра, като разполагаме единствено с твоята дума и тази на неколцина от планинската стража, че Крезимир се е завърнал и е бил прострелян в окото.
Таниел почувства как силата му го напуска. Нима след всичко, което беше преживял, хората го смятаха за лъжец? Това вече му идваше в повече. Той посочи към вратата.
— Как тогава обясняват планината? Цялата планина рухна! — Таниел чу как гласът му се извиси от гняв.
— Няма да промениш ничие мнение като крещиш — каза Рикар. — Повярвай ми. Аз съм началникът на профсъюза. Опитвал съм.
— Тогава какво мога да сторя?
— Убеди ги. Покажи им що за човек си и едва тогава, след като разполагаш с доверието им, им кажи истината.
— Това ми изглежда… нечестно.
Рикар разпери ръце.
— Това вече е въпрос на личната ти морална преценка. Мен ако питаш, онези, които постъпват другояче, са глупаци.
Таниел стисна юмруци. Как беше възможно да не му вярват? Как беше възможно да не знаят за случилото се в планината? Нима Тамас не беше разказал на пресата? Или и самият Тамас не му вярваше? Таниел нямаше представа къде се намираше фелдмаршалът. В Будфил, според войниците, които бе заварил край болничното си легло. Дали изобщо беше все още там?