Сърцето на Адамат трепна. Много малко бяха организациите, които биха се озовали сред вестникарските заглавия само заради покупката на имот. И сред тях попадаше Брудано-гурланската търговска компания… А нейният ръководител беше лорд Кларемон, работодателят на лорд Ветас.
— Бихте ли ми казали името му? — поинтересува се Адамат. Измъкна от джоба си писалка и се приготви да записва.
Хаим го погледна разкаяно.
— Съжалявам, но клиентът ми настоя за пълна поверителност.
— Моят работодател много би искал да закупи въпросната постройка — обясни инспекторът. — Сигурен съм, че бихме могли да уредим нещо…
Той измъкна от джоба си чекова книжка.
— Не, не — отвърна шивачът. — Съжалявам, не става дума за пари. Аз съм човек, който държи на думата си.
Адамат въздъхна тежко.
— Не се съмнявам.
Той прибра чековата книжка и писалката и взе шапката и бастуна си. Задържа се за момент, преструвайки се, че отново оглежда манекените с интерес. Погледът му се спря на един и той почти се задави.
Точно такова сако бе носил лорд Ветас по време на последната им среща.
— Виждам, че имате набито око — каза Хаим и веднага се отправи към манекена. — Този модел е изискан и много стилен. Би ви стоял чудесно.
Адамат усети как пулсът му се забърза. Тайнственият клиент, използвал Хаим за свой посредник, несъмнено трябваше да е Ветас. Но ако шивачът се досетеше, че е установил тази връзка, щеше да стане подозрителен.
— Не, не мисля, че е в мой стил.
— Но какво говорите — настояваше Хаим. — Тази кройка прави човека да изглежда по-строен и насочва вниманието към лицето му. Мога да направя цял костюм, който да го допълва.
Адамат се престори, че размишлява над предложението. Личеше, че сакото е било кроено по мярка. Можеше да види, че на едно място на гърба дрехата е била кърпена, и осъзна, че това вероятно беше не е просто подобен модел, а самото сако на Ветас.
— Размерът ми изглежда подходящ… Да, може ли да го взема още сега?
— За съжаление, не. Точно това сако е вече закупено. Клиентът ще си го прибере след няколко дни. За вас бих могъл да ушия ново до… — шивачът се замисли. — Една седмица. Още сега ще ви взема мерки.
Адамат многозначително се потупа по джоба.
— Не нося собствената си чекова книжка, а само служебната. Няма да мога да платя днес.
— Веднага се вижда, че сте сериозен човек — каза Хаим. — Достатъчно е да оставите адреса си.
Адамат не разполагаше с готов адрес, който да му даде. Не искаше да рискува нещо от това да достигне до лорд Ветас. Този риск и сега беше достатъчно висок, тъй като Хаим можеше да спомене пред лорда за интереса, проявяван към неговото сако. Адамат извади джобния си часовник.
— След по-малко от час имам служебен ангажимент — каза той. — Трябва да стигна навреме. Ще дойда в началото на другата седмица, за да ми вземете мерки.
Хаим посърна. Един добър търговец никога не пропуска да се сдобие с гаранция за бъдеща покупка.
— Щом така ще ви е най-удобно.
— Така ще е. Ще се върна, не се притеснявайте — увери го Адамат.
С припряна крачка той се върна в кафенето при чакащия Сусмит.
— Някакви следи от Ветас или хората му?
Боксьорът поклати глава.
— Да вървим — каза Адамат.
— Още не са ми донесли закуската.
Адамат се огледа, за да се увери, че шивачът не е останал до витрината на магазина си, и едва след това седна до приятеля си.
— Шивачът не е замесен пряко — обобщи инспекторът. — Закупил е мястото, за да го препродаде на свой клиент. Мисля, че този клиент е Ветас. В ателието видях същото сако, което той носеше при последната ни среща. Дори кройката съвпадаше.
— Сигурен ли си?
— Аз не забравям, нали помниш? — Адамат потупа отстрани по главата си. — Да, кройката е абсолютно същата. За съжаление, шивачът отказа да ми даде името на Ветас или адреса му.
— Задънена улица.
— Не точно. Ветас — или по-вероятно един от хората му — ще дойде да прибере сакото в близките няколко дни. Било е донесено в магазина, за да го закърпят. Ще поставя шивача под наблюдение, ще проследя човека, който ще вземе дрехата, и така ще открия дома на Ветас.
— От мен какво ще искаш? — Закуската на Сусмит пристигна: четири яйца на очи с истинско козе сирене от Нови. Боксьорът посрещна храната с широка усмивка и започна бързо да яде.
— Нищо — отвърна Адамат. — Не мога да рискувам да те разпознаят. Аз мога да се дегизирам, но не и ти.