Сусмит изсумтя и възрази с пълна уста:
— Не мога да те оставя да го следиш самичък.
Адамат отлично знаеше какъв е рискът. Ако Ветас или човекът, който дойдеше да прибере дрехата, забележеше Адамат, с него беше свършено. Но пък в подобна деликатна работа Сусмит само щеше да пречи: дори и ако останеше неразпознат, ръстът му го правеше далеч от подходящ за следенето на някого.
— Ще се справя сам — заключи Адамат.
Тамас лежеше прикрит от високите треви на хълма и през далекогледа си разглеждаше кезианската армия, подготвяща се да нападне Будфил.
Хладната роса на Адранските планини се просмукваше в униформата му. Днес облачната покривка се беше спуснала ниско и диплеща се мъгла прилепваше към равнините отвъд Будфил. Въздухът бе натежал от влага. Това щеше да създаде проблеми с барута и за двете страни… Но тогава Тамас погледна към Будфил и забеляза лъч светлина, прозъртащ иззад облаците, за да озари града и да прочисти въздуха.
Несъмнено благодарение на Михали: свидетелство за неговата индиректна подкрепа.
А те щяха да се нуждаят от всяка частица от помощта му. Тамас отново насочи далекогледа към кезианските сили. Дъхът заседна на гърлото му при вида на противниковите редици — вълни от кафеникави униформи със зелени кантове, които сякаш нямаха край. Опитът му позволи да определи бройката им само с един бегъл поглед.
Най-малко сто и двадесет хиляди. И това бяха само пехотинците.
Противникът щеше да изпрати най-напред новобранците си. Това пушечно месо щеше да има за цел да проучи точно колко е силна отбраната на града. Пет, може би десет хиляди души щяха да наводнят полята, да потъпчат още влажната трева и в крайна сметка да рухнат мъртви, покосени от картеч. Подире им щяха да тръгнат по-опитните войници, оформящи гръбнака на щурма. Техният напор щеше да продължи да тласка новобранците напред, пък дори и с върха на щиковете. Обвити в магия Пазители щяха да придружават предните позиции на втората ударна вълна.
Тамас намираше тези методи за глупави, ала кезианските пълководци винаги бяха предпочитали многолюдния щурм — независимо колко животи им костваше — пред хитруването.
Можеше и да се получи. Втората ударна вълна бе ключова: тъкмо нея трябваше да сломят бранителите. Да убият Пазителите и да обърнат ветераните в бягство. Щеше да е трудно да спрат такъв многоброен противник.
Но не и невъзможно.
Точно тук идваха на ред Седма и Девета бригада. Щом врагът подемеше същинската атака, Тамас щеше да заповяда на бойците си да нападнат във фланг.
Без значение от числеността на една тълпа, хората щяха да се разбягат, ако настъпеше паника.
Кезианците се бяха възползвали от нощния мрак, за да изтеглят напред оръдията си. Дулата непрекъснато обстрелваха крепостните стени на Будфил, където тежката артилерия на Хиланска се отзоваваше в отговор.
Със свит стомах Тамас наблюдаваше как вражеската пехота се строява на няколкостотин метра зад артилеристите си.
— Това са много хора, сър — обади се намиращият се до него Олем.
— Изключително много — съгласи се Тамас. Притеснение ли долавяше в гласа на телохранителя си? Ако беше така, фелдмаршалът не можеше да го вини. Подобни пълчища биха смутили всекиго.
— Мислите ли, че ще успеем да ги отблъснем?
— Най-добре да го сторим, иначе… Но кавалерията ще помогне.
— Имаме само двеста коня — каза Олем.
— Достатъчно е врагът да реши, че разполагаме с цяла конна бригада. Нашата роля тук е да всеем паника, след което да започнем сечта, а не обратното.
Под прикритието на нощта хората на Тамас бяха успели да преведат двеста коня през подземията. Човек не можеше да не се възхити от работата на сапьорите: за съвсем кратко време те бяха успели да разширят проходите достатъчно, за да позволят превеждането на десет хиляди войници и един конен взвод само в рамките на една нощ.
Истинската победа на нощта обаче беше успешното пренасяне на шестте полеви оръдия. Те бяха малки, с шестфунтови снаряди, и много подвижни. Тяхното присъствие щеше да породи у врага впечатлението, че има насреща си цяла войска.
В мислите си Тамас виждаше полесражението след края на битката. Неговите сили щяха да успеят да обърнат врага в бягство, но не и да го преследват продължително. Щяха да погинат десетки хиляди кезианци, само че техните офицери не отдаваха значение на жертвите — дори и след разгром, те пак биха разполагали със стотици хиляди. Не, значението на този сблъсък се криеше в прекършването на вражеския дух. Кез не можеше да си позволи ново поражение от мащаба на това край Рамензид.