Шпионите на фелдмаршала вече докладваха за наличието на неодобрително мърморене в двора на Ипил. Ако тази искра успееше да се разпали повече, съществуваше вероятност самите Ипилови войски да се обърнат срещу него, макар подобен развой да изглеждаше твърде благоприятен, че да се надява на него.
— Пехотата им е готова за настъпление, сър — обади се Олем.
Тамас се върна в настоящето. Беше лоша поличба да размишлява над победата в самото начало на битката. Плановете му вече бяха изготвени. Ако действително победеше, щеше да пристъпи към изпълнението им. Но не и сега.
— Дай знак на хората да се подготвят.
Мястото на отдалечилия се Олем бе заето от Влора.
— Твоите хора заеха ли вече позициите си? — попита Тамас.
— Имате предвид хората на Андрия, сър?
Огорчението в гласа ѝ бе осезаемо. За тази битка фелдмаршалът бе поверил командването на барутната кабала на Андрия, което дразнеше Влора. Тамас потисна собственото си раздразнение. Кога щеше да разбере, че макар да бе талантлива, все още не е натрупала необходимия опит, за да командва?
— Моите барутни магове — натърти Тамас. — На позиция ли са?
— Да, сър.
— И сте отбелязали местоположението на всички вражески Привилегировани?
— Стоят в тила — обясни Влора. — Смятат, че ние ги дебнем от градските стени, затова се държат на разстояние. Тук обаче са в обсега ни. Щом дадете заповед за атака, ще се погрижим за тях.
— Отлично. Заеми позицията си.
Без да каже нищо повече, Влора запълзя обратно. Тамас погледна през рамо, за да проследи отдалечаването ѝ.
— Всичко е готово, сър. — Олем изкачи хълма тичешком и се хвърли на земята до Тамас. — Само дето бързахме. Сега ще трябва да чакаме.
Тогава телохранителят забеляза погледа на фелдмаршала.
— Все още ли ви се иска да я зашлевите, сър?
Тамас го изгледа кисело. Откога хората му бяха започнали да разговарят така свободно с него?
— Не.
— Изглеждате ядосан, сър.
— Тя все още има накъде да се развива. Предимно съм тъжен. Ако нещата бяха протекли различно, сега Влора щеше да е моя снаха. — Тамас въздъхна и отново повдигна далекогледа си. — А Таниел нямаше да е ходил на онази проклета планина и да лежи в кома.
Гласът на Олем беше тих.
— Но тогава нямаше да простреля Крезимир в окото и да ни спаси, сър.
Тамас потропа с пръсти по далекогледа. Телохранителят му беше прав, разбира се. Промяната на едничко събитие в историята носеше след себе си съвсем различен развой. В момента го тревожеше нуждата да намери начин да извади сина си от комата — и как да опази тялото му до настъпването на този момент.
Сякаш прочел мислите му, Олем каза:
— Всичко с него ще бъде наред, сър. Наглеждат го едни от най-добрите ми хора.
Тамас искаше да се обърне към Олем и да му благодари за подкрепата. Но сега не беше времето за тревоги и сантименталности.
— Редиците им започват да настъпват — каза фелдмаршалът. — Погрижи се хората ни да не издадат присъствието си преждевременно. Не искам кезианците да разберат за нас, преди да е настъпил подходящият момент.
— Няма да се издадат — уверено заяви Олем.
— Ти по-добре се увери в това лично.
Олем се оттегли да провери бригадите, с което предостави на Тамас няколко безценни мига усамотение на върха на хълма. Съвсем скоро щеше да рукне познатият поток от вестоносци, жадни за нови нареждания.
Тамас затвори очи и изрисува в мислите си полесражението от птичи поглед.
Кезианската пехота настъпваше към Будфил под формата на полумесец. С напредването си вражеските редици щяха да се сгъстят, за да се нагодят към особеностите на терена и за да запълнят пролуките, които покосените от адранската артилерия техни другари щяха да отворят. Около хиляда кезиански конници изчакваха на Северния път: когато пехотинците превземеха града и отвореха вратите му, те щяха да препуснат към вътрешността му. Останалите кавалеристи лагеруваха на две мили от бойното поле. Повечето дори не бяха възседнали конете си. Очевидно смятаха, че днес няма да бъдат необходими.
Още по-назад бяха разположени кезианските резерви. На пръв поглед тяхната численост будеше ужас, ала подробният оглед и сведенията на Тамасовите шпиони придаваха съвсем друга светлина на нещата: тези хора бяха доведени главно за ефект. Само един на всеки петима имаше мускет. Униформите им не им бяха по мярка и бяха в различни цветове. Тамас поклати глава. Кезианците разполагаха с повече хора, отколкото с оръжия. Запасняците щяха да се разбягат само при вида на неговите бойци.