Отсеченият ритъм на вражеските барабани отекна из планините и Тамас почувства как земята се затресе, щом множеството на кезианската пехота поде настъплението си. Той насочи далекогледа си към градските стени.
Тежката артилерия, до този момент намирала се в престрелка с кезианските полеви оръдия, удвои усилията си, щом стената от пехотинци започна да се приближава. Тамас можеше да види войници от Втора бригада върху стените — сините им униформи бяха ясно различими, дисциплината им — непоклатима.
Кезианската пехота достигна бойното поле и артилерията започна да отваря пролуки в редиците им. Празните места бързо биваха запълнени и кафяво-зелените униформи продължаваха да настъпват напред, като на всеки десетина крачки оставяха по стотина мъртви от другарите си. Миризмата на барут достигна до Тамас, донесена от вятъра, и той вдиша дълбоко, наслаждавайки се на серистата горчилка.
Изправи се на крака и даде знак на своя сигналист. Долу на полето кезианските запасняци се раздвижваха, за да заемат позиция зад пехотата. Тамас се навъси. Редовните войници сами по себе си бяха достатъчни за завземането на града. За какво им бяха резервите…
Фелдмаршалът почувства студени тръпки надолу по гърба си. Кезианците смятаха, че ще превземат града още днес. След като пехотата завземеше стените, запасняците щяха да влязат вътре, за да започнат да насилват, грабят и опожаряват. Тамас ги беше виждал да правят същото и в Гурла. Ако преодолееха стените, щеше да последва невъобразим ужас.
Кезианските офицери бяха оптимисти да смятат, че ще успеят да сторят всичко в рамките на един ден.
Тамас не можеше да го допусне.
— Готови… — нареди той. Сигналистът веднага раздвижи флагчето си, за да предаде нареждането. Тамас можеше да види нетърпението по лицето на мъжа. Седма и Девета бригада бяха готови. Те горяха от желание да се врежат във врага. Тамас почувства как кръвта му кипва. — Почакай… почакай…
Тамас премигна. Това пък какво беше?
Фелдмаршалът повдигна далекогледа. В равнината непосредствено пред града забеляза десетки уродливи бойци да тичат към стените. Те носеха тъмни палта и бомбета. Пазители.
Но тези Пазители… Тамас преглътна. Никога не беше виждал някой да тича толкова бързо. Дори и някой от техния подсилен с магия вид. Те изминаха последното разстояние до стените със скоростта на най-чистокръвните състезателни коне.
Фелдмаршалът видя как офицерите на стените крещят заповеди. Мускети откриха огън. Нито един от Пазителите не рухна. Те достигнаха подножието на стените и се закатериха стремглаво по тях като същински насекоми. Само след секунди вече се намираха сред артилеристите и размахваха саби и пищови.
Пищови? Пазителите не използваха пищови. Всеизвестна беше непоносимостта на Привилегированите към барута, а именно те създаваха тези чудовища.
Малки експлозии разтърсваха върха на градските стени. От укреплението падаха тела и едно по едно оръдията замлъкваха.
Тамас се олюля. Какво ставаше? Как така тези пазители бяха успели да преодолеят стените с такава лекота? Той сгъна далекогледа си с ядно движение. Без оръдията, които да я държат настрана, вражеската пехота лесно щеше да завземе стените. С липсата на артилерията, която да ги заплашва в гръб, те щяха необезпокоявано да се обърнат и да се изправят срещу бригадите на Тамас.
— Да дам ли сигнал за настъпление, сър? — попита сигналистът.
— Не — отвърна Тамас. Думата излезе като задавен вик.
Той продължи да наблюдава, докато пехотата достигаше подножието на стената. Появиха се първите стълби и по времето, когато кафяво-зелените униформи достигнаха върха на стената, Тамас не можеше да види и един останал адрански войник. Пазителите ги бяха избили до крак.
— Сър? — Олем се появи до него. Той вдигна собствения си далекоглед. — Какво… какво стана? — В гласа му Тамас можеше да долови същото смайване, което изпитваше и самият той.
— Пазители — през зъби отвърна Тамас. Идеше му да плюе, но устата му беше твърде пресъхнала. Скоро към двамата се присъединиха офицерите на Седма и Девета бригада. Всички гледаха към бойното поле.
Кезианската пехота заля стените. Няколко минути по-късно портите на града бяха разтворени. Вражеската кавалерия препусна по пътя.
— Трябва да нападнем, сър — каза един майор, чието име Тамас не можеше да си спомни.
Чул одобрителното мърморене на останалите, Тамас рязко се извърна.
— Това би било самоубийство — каза той. Гласът му се пречупи. — Будфил е изгубен.
— Все още не е късно да им изтръгнем победата — обади се друг.