Тамас скръцна със зъби. Беше съгласен с тях. За бога, беше съгласен с тях.
— Може би — каза той. — Вероятно бихме могли да разгромим задните им редици. Бихме могли да унищожим запасняците и да подпалим лагера им. Но това би ни оставило уязвими сред откритата равнина, лесни за обкръжаване и отрязани от подкрепления.
Отговори му мълчание. Тези офицери не бяха страхливци, но не бяха и глупави. Разбираха, че е прав.
— Тогава какво ще правим?
Откъм града отекна експлозия. Някъде откъм Западната колона изригна облак дим и прах. Тамас се провикна към разузнавачите да проверят тунелите, но вече му беше ясно какво се е случило. Катакомбите — някой ги беше взривил, отрязвайки обратния път на Тамас и хората му.
— Отново бях предаден — прошепна той. На висок глас добави: — Оттегляме се. Ще загърбим планините. — Започна да преравя паметта си за най-близкия от проходите на планинската стража. Прекарването на десет хиляди бойци през който и да е от тях щеше да е кошмарно. — Продължаваме към прохода при Алватион. Предайте на хората си.
Генерал Кетал от Девета бригада го улови за ръката.
— Алватион? — повтори той. — Ще ни отнеме повече от месец, за да го достигнем, и то с ускорен ход.
— Може би два — каза Тамас. — При това ще бъдем преследвани. — Погледна към Будфил. От града се издигаше дим. — Но нямаме избор.
Стомахът му се преобърна. Немалко от бойците му имаха близки и роднини в града. Кезианците щяха да го опожарят — същите техники за сплашване, които бяха използвали и в Гурла. Хората му щяха да го ненавиждат за това, че изоставяше града, докато той гореше, ала този ход оставаше единствената им надежда за оцеляване. Тамас се зарече да ги върне в Адро. И да ги отведе до възмездие.
Глава осма
Адамат изчакваше няколко магазина по-надолу от шивашкото ателие. Седеше под навес, разгърнал вестник пред себе си. Днешната дегизировка му придаваше вид на млад мъж, с лъскава и прилежно вчесана на една страна черна коса — точно по последната мода от градските кафенета. Носеше изгладени кафяви панталони и риза с навити до лактите ръкави. Връз коляното му почиваше подходящо кафяво сако. Сутринта, преди да излезе, набързо бе нанесъл китов балсам от Дортмот, който бе придал на кожата му младежко излъчване. Черни мустаци и очила с цветни стъкла прикриваха лицето му.
Над ръба на вестника Адамат наблюдаваше потока от минувачи, движещи се между магазини и кафенета. Трети ден наблюдаваше ателието на Хаим. Вече беше почти три часът, а още не беше зърнал лорд Ветас.
Беше избрал съвършената позиция за наблюдение. От мястото си виждаше не само входа на ателието, но и — благодарение на витрината — всичко, случващо се вътре. Клиенти идваха и си отиваха; повечето бяха мъже. Към два и половина дойдоха трима здравеняци. Адамат беше сигурен, че са хора на Ветас, ала те си заминаха няколко минути по-късно, а сакото на Ветас продължаваше да стои върху манекена.
Адамат хвърляше по някой друг поглед на статиите във вестника. Сраженията при Будфил продължаваха, макар че, тъй като новините бяха на три или четири дни, досега можеше да се е случило всичко.
Вестникът съобщаваше, че неочаквани финансови затруднения принудили лейди Винцеслав да разпусне две от осемте бригади на Крилете на Адом. От това нямаше да излезе нищо добро за войната. Четири други бригади бяха разположени на север от Будфил, а последните две стояха в готовност край димящите останки на Южната планина, в случай че врагът опита да настъпи от тази посока.
Точно когато Адамат се зачете в статия за ефекта на войната върху държавната икономика, някакво движение пред магазина на Хаим привлече вниманието му. Той повдигна очи тъкмо навреме, за да види как нечия рокля изчезва отвъд прага. Миг по-късно посетителката се появи зад витрината и започна да разговаря с шивача.
Тя беше млада, с кестеняви къдрици. Надали беше на повече от осемнадесет-деветнадесет години, но въпреки младостта си, не можеше да бъде сбъркана за девойка от простолюдието. Стоеше изправена, с гордо вдигната глава, а червената ѝ вечерна рокля беше кроена по нейната фигура.
Хаим се обърна към сакото на Ветас и го посочи. Размаха ръка нагоре и надолу по дължината му, след което махна към долния ъгъл, където Адамат бе забелязал кърпеното. Жената кимна и Хаим свали дрехата и се зае грижливо да я опакова.
Младата жена излезе на улицата миг по-късно, понесла кафява кутия под мишница. Тя се огледа и Адамат трябваше да устои на подтика да подири укритие иззад страниците на вестника. Дръж се естествено, напомни си инспекторът. Лицето ѝ не му изглеждаше познато, което означаваше, че и тя не го е виждала преди.