Непознатата се отправи на запад. Адамат се изправи, прибра вестника под мишница и взе бастуна си.
Започна да я следи от почтително разстояние. Номерът беше да се задържи достатъчно надалеч, за да не бъде забелязан, но и достатъчно близо, така че да не я изгуби, ако направеше внезапно отклонение от маршрута си. От значение беше и дали тя подозира, че я следят. Адамат не мислеше, че е така, но човек никога не можеше да бъде прекалено предпазлив.
Той очакваше, че след някоя и друга пресечка жената ще поръча карета. Беше облечена като дама в тази вечерна рокля, а и ботушите ѝ бяха с висок ток, неподходящи за дълги разходки. Но тя продължи по улицата и зави на северозапад, като крачеше бавно. Веднъж дори се спря пред една улична сергия, за да си купи плодов сладкиш, след което продължи по пътя си.
Сви в една тиха уличка в заможната част на града, известна предимно с финансовите учреждения в центъра си. По самата улица минаваха малко пешеходци, което тревожеше Адамат. В даден момент щеше да стане забележим, а това беше последното нещо, което искаше.
Той изостана още четиридесетина крачки, преди да завие на свой ред. Точно навреме, за да види как жената изчезва в една голяма триетажна къща.
Домът имаше широка фасада, с входна площадка досами улицата. Стените бяха от бяла тухла, със сини кепенци на прозорците. Къщата беше доста голяма, от типа, които биваха строени, за да приютят по няколко семейства от нарастващата средна класа. Ако не ставаше дума за лорд Ветас, Адамат не би обърнал никакво внимание на тази къща. Домът изглеждаше прекалено обикновен и неприкрит.
Дали пък не беше допуснал грешка? Може би това сако не принадлежеше на Ветас. Може би бе наблюдавал грешната дреха през витрината на Хаим. Може би жената бе забелязала, че я следи, и нарочно го бе довела на погрешно място.
Адамат изруга тихо. Имаше прекалено много неизвестни.
Той пое с бавна, протяжна крачка надолу по улицата, преструвайки се, че се възхищава на обграждащата го архитектура. Приближи се по-близо до къщата и запечата в паметта си номера и името на улицата. Възползва се и да плъзне поглед край всеки от прозорците. Несъмнено Ветас би поставил поне един съгледвач, ако това беше неговата главна квартира.
Нищо. Адамат се опита да не се съсредоточава върху разочарованието си, но абсолютно нищо не сочеше, че този дом принадлежи на Ветас. Щеше да му се наложи да провери регистрите.
Точно когато подминаваше последния прозорец, Адамат зърна отвъд него лице. Беше шестгодишно момче, което разглеждаше минувачите по улицата. То помаха на Адамат.
Адамат отвърна на поздрава му.
Не, това не можеше да е домът на лорд Ветас. Каква полза би имал той от едно малко момче?
Освен ако лордът нямаше син. Не, това изглеждаше малко вероятно. Момчето по нищо не приличаше на Ветас. Повереник? Не. Ветас беше шпионин на лорд Кларемон. Не би държал повереник. Може би още един заложник? Това вече изглеждаше по-вероятно.
Адамат продължи надолу по улицата. Щеше да вземе следващата карета и да се върне, за да наблюдава къщата. До този момент тя оставаше единствената му следа.
Той се качи в една карета и зае мястото си, когато осъзна, че подире му се качва още един пътник. Беше метач, със зацапани лице и дрехи от дългия работен ден под слънцето.
— Извинете… — поде Адамат. Тогава зърна пистолета в ръката на метача.
По гърба му изби студена пот.
— Какво искаш? — попита той.
— Парите — изръмжа мъжът.
Адамат си отдъхна. Ставаше дума за най-обикновен обир. В първия момент бе решил, че някой от хората на лорд Ветас го е разпознал. Инспекторът измъкна бавно портмонето си и го подаде на крадеца. Нямаше да му свърши кой знае каква работа. Вътре имаше само петдесет крана във формата на банкноти — нямаше нито чекове, нито документи.
Крадецът прегледа съдържанието на портмонето с едната си ръка, без да сваля оръжието си. Само след секунди мъжът щеше да се махне от купето и да изчезне сред следобедните тълпи.
И все пак… Що за човек си позволяваше да граби в тази благопристойна част на града, и то в късния следобед? Адамат понечи да каже нещо…
И тогава се сети, че е виждал детето и преди.
Това беше синът на херцог Елдаминз. Роялистите бяха водили малка война с Тамас в центъра на града, възнамерявайки да провъзгласят детето за наследник на екзекутирания Мануч. Адамат си спомняше момчето от една работа, която бе свършил за семейство Елдаминз преди около година.