— Днес получихме новини от баща ви.
Таниел се надигна.
— Е?
— Няма много за казване. Врагът се подготвял да нападне на следващия ден. Това ще да е било преди три дни. Баща ви възнамерявал да нападне врага изненадващо с най-добрите си хора.
— За колко кезиански войници говорим?
— Според слуховете — един милион. Тамас не каза нищо по този въпрос.
Най-добрите хора на Тамас означаваше войниците от Седма и Девета бригада. А що се отнасяше до враговете… В битката при Рамензид врагът наброяваше половин милион. Дори и при десетократно преувеличена кезианска численост излизаше, че Тамас се изправя с десет хиляди срещу сто хиляди. Проклет безразсъден глупак.
Някак това, че Тамас вероятно щеше да спечели, само влошаваше нещата.
— О — додаде Фел небрежно. — И пита за вас.
Таниел изсумтя.
— Къде е проклетият ми безполезен син? Нужен ми е на фронта! Нещо такова ли?
— Интересува се дали сте се възстановили и дали според лекарите присъствието му би помогнало по някакъв начин.
— Сега вече знам, че лъжете — рече Таниел. — Тамас не би напуснал бойното поле заради никого.
Дори и заради мен. Особено не и заради мен.
— Той много се притеснява за вас. Изпратихме му съобщение, че състоянието ви се подобрява, но не се знае дали е стигнало до него преди началото на битката. — Фел отново пъхна ръка в кесията с ядки, с лека усмивка на устните.
— Но не сте му съобщили, че съм се събудил?
— Не. Рикар смяташе, че ще се нуждаете от известно време, за да се възстановите.
Излизаше, че настояванията на Таниел все пак не са останали нечути.
— По-вероятно се е притеснявал, че Тамас ще ме повика при себе си веднага щом научи, че вече не съм на легло.
— Това също — призна Фел.
— Ама разбира се. — Таниел се отпусна в хамака и въздъхна. Чувстваше се изтощен и използван. В негово лице всички виждаха единствено инструмент. — Дъртият негодник Тамас…
Той беше прекъснат от отворена с трясък врата. Стълбището се разклати от устрема на младежа, изникнал в подземието. Фел скочи на крака.
— Какво има? — попита тя.
Вестоносецът трескаво обхождаше с поглед помещението. Още не можеше да си поеме дъх от усиленото тичане.
— Рикар ви вика незабавно при себе си.
Фел смачка празната фуния и я хвърли на пода.
— Какво е станало?
Пратеникът премести поглед към Таниел, сетне към Ка-поел и накрая обратно към Фел. Изглеждаше сякаш всеки момент ще рухне.
— Пристигнаха вести от Будфил. Градът е превзет и опожарен. Фелдмаршал Тамас е мъртъв.
Нила седеше край прозореца, отместила завесите едва забележимо, и наблюдаваше преминаващите отдолу цилиндри и палта. Бастуни потракваха ритмично по плочките, жени наместваха бонетата си, за да се насладят на слънцето по лицата си. В столицата беше горещо, но жегата не безпокоеше никого. Времето бе прекалено хубаво за това.
Искаше ѝ се и тя да е навън и да му се наслаждава. В стаята ѝ беше прекалено задушно, а хората на Ветас бяха заковали всички прозорци в къщата. Въздухът беше натежал и влажен и на Нила ѝ се струваше, че всеки момент ще припадне. Едва вчера Ветас я бе изпратил по задачи в града и слънцето, милвало безпрепятствено лицето ѝ, беше било толкова прекрасно, че тя едва не бе напуснала града, забравяйки за Ветас и Яков, и всички ужасни спомени от последните няколко месеца.
Сърцето ѝ се качи в гърлото, когато чу вратата на спалнята да се отваря, но се принуди да не реагира по никакъв начин. Не беше Ветас. Той влизаше откъм коридора. Не от вратата към детската стая, където Яков тихо си играеше с малка армия от дървени коне и често се оплакваше от топлината.
— Нила — призова я глас. — Трябва да се облечеш.
Нила погледна към роклята, положена върху леглото ѝ. Един от главорезите на Ветас я донесе преди около час. Красива дълга рокля от бял муселин с висока талия. Беше обточена с алено, което ѝ придаваше лек цвят при подгъва, деколтето и краищата на късите ръкави. Изглеждаше изключително удобна и много по-прохладна от вечерната рокля, с която Ветас я беше изпратил вчера.
Върху нощното шкафче лежеше сребърна верижка с една-единствена перла с големината на мускетен куршум и кутия с чифт високи до коленете ботуши, за които Нила от пръв поглед можеше да прецени, че ще ѝ станат точно по мярка. Други три тоалета, кой от кой по-скъп, висяха в гардероба.
Все подаръци от лорд Ветас. Никога през живота си не бе притежавала толкова хубави дрехи. Роклята върху леглото беше достатъчно семпла, нищо крещящо, но кройката беше перфектна. Един поглед под подгъва ѝ бе разкрил инициалите Д. Х. — мадам Делехарт, най-добрата кроячка в цял Адопещ. Роклята струваше повече от цялата годишна заплата на една перачка.