Светът бе притихнал. Надигна се лек ветрец, задухал надолу по планините, който леко побутваше гърба на Тамас. За чест на войниците, нито един не повдигна ръка, за да задържи шапката си.
— Войници от Седма и Девета бригада — поде Тамас, като крещеше, за да бъде чут от всички. — Знаете какво се случи. Знаете, че Будфил падна и че врагът напира в Адро, удържан единствено от адранската армия.
— Аз скърбя за Будфил. Зная, че и вие скърбите заедно с мен. Мнозина от вас се питат защо не останахме да се сражаваме. — Тамас замълча за момент. — Врагът ни превъзхождаше и по численост, и по сила. Превземането на градските стени обезсмисли първоначалната ни стратегия. Ако бяхме влезли в битка, нямаше да я спечелим. А както всички знаете, аз не влизам в битки, които не мога да спечеля.
Отговори му одобрително мърморене. Гневът от изоставянето на Будфил се бе уталожил през изминалите дни. Войниците разбираха. Нямаше смисъл да обсъжда повече този въпрос.
— Будфил може и да е превзет, но Адро не е. Аз ви обещавам — заклевам се пред вас — че Будфил ще бъде отмъстен. Ще се върнем в Адро, ще се присъединим към братята си и ще защитим отечеството си!
Сред мъжете се надигнаха насърчителни викове. Откровено казано, не съдържаха особен ентусиазъм, но и това беше нещо. Фелдмаршалът повдигна ръце за тишина.
— Но първо — продължи той, когато хората му притихнаха — ни предстои опасно пътуване. Няма да ви лъжа. Останала ни е малко храна, а няма откъде да вземем нови припаси. На подкрепления също не можем да разчитаме. Куршумите ни ще намаляват, а нощите ни ще са студени. Ние сме съвсем сами насред вражеска територия. Дори и в този момент противникът насъсква кучетата си по петите ни.
— Да, по дирите ни напредва кавалерия, приятели. Кирасири и драгуни, чиято численост се равнява на нашата, може би дори и повече. И съм готов да заложа шапката си, че ги предвожда Беон ди Ипил, любимият син на краля. Той е смел мъж и не е от хората, които се отказват лесно.
Тамас можеше да види страха в очите на хората си. Той умишлено помълча още няколко секунди, оставяйки паниката да се разгърне. Едва тогава посочи към войниците си.
— Но вие сте Седма и Девета бригада. Вие сте най-добрите сред адранските войници, което ви прави най-добрата пехота, която светът е виждал. За мен е удоволствие и чест да ви предвождам на бойното поле и — ако се стигне до това — да умра редом с вас. Но ние няма да умрем тук — на кезианска почва.
— Нека врагът да заповяда — провикна се с цяло гърло Тамас. — Нека изпрати най-знаменитите си пълководци. Нека обърне шансовете срещу нас. Нека ни връхлети с цялата си злост, защото онези хрътки по петите ни скоро ще открият, че си имат работа с лъвове!
Той замълча. Гърлото му бе пресипнало от викането, юмрукът му — вдигнат високо над главата.
Хората му се взираха в него. Никой не издаваше и звук. Можеше да чуе ударите на сърцето си в ушите. И тогава някъде откъм края на редиците някой извика: Ура!
Към него се присъедини втори глас. И трети. Ревът не престана да се разгръща и усилва, докато не обхвана единадесет хиляди гърла. Единадесет хиляди ръце повдигнаха оръжията си в поздрав, катарами и мечове затракаха със звук, който можеше да заглуши и оръдеен изстрел.
Това бяха неговите хора. Неговите войници. Неговите синове и дъщери. Те нямаше да се поколебаят да скочат в бездната заради него. Той се отдръпна назад, отвъд пътя, за да не видят сълзите му.
— Хубава реч, сър — каза Олем, засланяйки клечка кибрит, с която палеше цигарата, стисната между устните му.
Тамас прочисти гърло.
— Махни тази усмивка от лицето си, войнико.
— Слушам, сър.
— Когато се успокоят, потегляме отново. Днес ще спрем да нощуваме малко по-късно, за да наваксаме.
Олем тръгна по задачите си, а Тамас си позволи още няколко мига, за да се овладее. Той се взираше на югоизток. Струваше ли му се, или сред тамошните хълмове наистина съзираше движение? Не. Кезианците не бяха толкова близо. Още не.
Глава десета
Адамат прекара нощта в тъмнина, завързан за стол. В един момент мехурът му не бе могъл да издържи повече и той се бе подмокрил. Въздухът миришеше на пикня, влага и пръст. Мазето, в което се намираше, принадлежеше на оживена сграда и той можеше да чуе скърцането на дъските над главата си от движещите се по тях крака.
Първоначално бе закрещял, събудил се в пълен мрак. Някой се бе отзовал, за да му каже да млъкне. Адамат бе разпознал сипкавия глас на крадеца и го бе наругал.