Адамат побърза да разтърка ръце, загледан право пред себе си. Не дръзваше да си помисли, че е бил освободен. Всеки момент можеше да почувства пробождаща болка в ребрата или шията си. Нямаше съмнение, че стоящият зад него е нащрек. Дори и инспекторът да успееше да го надвие, той все още се намираше в мазе под нечий щаб.
Адамат все още не знаеше къде е. Тихият глас принадлежеше на човек, който го бе познал дори под такава слаба светлина. Той запрехвърля в главата си стотиците имена на мъже, опитвайки се да намери съответстващо на гласа лице, но без успех.
По-скоро усети, отколкото чу как непознатият се премества пред него. Адамат различи очертанията на масивно тяло в дреха без ръкави. Под светлината на фенера проблесна гладко избръсната глава. Това определено не беше лорд Ветас.
Адамат се опита да прочисти насълзените си очи и вдиша дълбоко. Дъхът му секна заради познатата сладникава миризма. Същото ухание беше усетил в дома си онази нощ, при атаката на Бръснарите.
— Евнухът… — Думата се изтръгна от гърлото му със сдържана въздишка на облекчение. По опъна на въжетата, все още пристегнати около глезените му, той осъзна, че се е отпуснал на стола. В следващия миг обаче отново се скова. Бе осъзнал, че е напълно възможно Съдържателя и неговият евнух да си сътрудничат с лорд Ветас.
Евнухът се извърна към Адамат.
— Тъй, ето че престанахме с преструвките. Сега, защо следеше онази жена?
Адамат вдиша през носа. Сега, след като ръцете му бяха развързани, поради някаква причина миризмата на собствената му урина го дразнеше повече.
— Работех по случай — каза инспекторът.
— Какъв?
— Докладвам само и единствено на фелдмаршал Тамас. Ти би трябвало да го знаеш.
Евнухът потупа с показалец по челюстта си, преценявайки Адамат с присвити, безчувствени очи.
— Двамата сме на една и съща страна, нали? — попита Адамат. Не остана доволен от плахата обнадежденост на тона си.
— До няколко минути господарят ще е решил какво да прави с теб. Ако реши да те остави жив, съветвам те да запазиш тази среща в тайна.
— Ако?
Евнухът сви рамене.
— Бих искал да знам дали двамата се стремим към противоречиви цели. Носят се слухове за теб, Адамат. Твоето присъствие на онова място може да означава две неща.
Адамат изчакваше евнухът да му разясни какви са тези две неща. Той не го направи.
— Означава, че или съм с вас, или съм срещу вас — предположи инспекторът.
— Нещата рядко са толкова прости.
— Работех по една своя догадка — обясни Адамат. — Опитвах се да намеря един човек.
— Лорд Ветас?
Няколко дълги секунди инспекторът наблюдаваше евнуха. Нямаше потрепване. Нямаше намек. Нямаше нищо издайническо. Оставаше неразгадаем като мраморна статуя. Основателни ли бяха опасенията му, че Съдържателя заема на Ветас от хората си?
— Да.
— Защо?
Адамат сведе поглед към ръцете си. Под мъждивата светлина можеше да различи тъмните белези, където доскоро бяха вързани. Пръстите му все още се движеха, за което трябваше да е благодарен. Знаеше, че няма да почувства истинската болка, докато не се опиташе да ходи. Той отново погледна към евнуха.
Мъжът оставаше все така неразгадаем. В тази ситуация истината можеше да коства живота на Адамат. Съществуваха десетки лъжи, към които можеше да прибегне. Считаше се за добър лъжец. Ала погрешно избраната лъжа щеше да доведе до фатални последици, дори и ако бъдеше разказана добре. А ако евнухът го заподозреше в лъжа, пак щеше да свърши зле.
Налагаше му се да разчита на истината.
— Той отвлече близките ми — каза Адамат. — Изнудваше ме и все още държи съпругата ми и най-големия ми син. Искам да си ги върна и след това да го убия бавно.
— За семеен човек, това си е много насилие — отбеляза евнухът.
Адамат се приведе напред.
— Семеен — повтори той. — Запомни тази дума. Нищо не може да направи един човек по-отчаян или способен на насилие, както застрашаването на семейството му.
— Интересно. — Евнухът не изглеждаше особено трогнат.
Отвори се врата. В отсрещния край на подземието се очерта светло петно и нечии стъпки започнаха да слизат по стълбите.
— Господарят поръча да го доведем, началство — каза Тини.
Евнухът се навъси.
— Сега ли?
— Да. Иска да го види.
Адамат приглади наквасеното си сако. Не мислеше, че може да е по-изнервен от времето, когато бе стоял в мазето, завързан за стол, под милостта на кой знае кого, но ето че беше.