Адамат освободи врата и устата на Тини.
Различните типове хора реагираха по различен начин на демонстрацията на сила. Някои се гневяха. Някои се примиряваха мълчаливо. Някои се ужасяваха до такава степен, че бяха готови да повярват на всичко, което им кажеш, без значение колко скалъпено.
Според погледа в очите на Тини, той спадаше към последната категория.
Адамат продължи по коридора. Цялото тяло го болеше от прекараната неподвижно нощ и той с усилие потисна собственото си накуцване. Подмина дузина мъже и жени. Всички бяха облечени по стандартен начин, досущ като Тини. Вероятно пратеници и други подобни.
През живота си Адамат бе посещавал леговищата на половин дузина престъпни босове. Всяко едно от тях беше представлявало луксозен дворец или бърлога на поквара. Средището на Съдържателя смайваше със своята непретенциозност. То по нищо не се отличаваше от седалището на някой влиятелен, но пестелив аристократ.
В залата, където го отведе коридорът, Адамат видя първите телохранители. Едри мъжаги, неизменно навъсени, с подпъхнати в коланите пистолети. Те стояха край прозорците и до вратата. Инспекторът зърна и познато лице: съдържателката на един от публичните домове в източната част на Адопещ, която веднъж му бе казала къде да намери някакъв убиец. Носеше най-хубавата си рокля и седеше на пейка недалеч от входа. Имаше вид на ученичка, изчакваща да влезе при директора.
Някой сграбчи Адамат за ръката. Инспекторът сам се изненада от спокойствието, с което се извърна. Насреща му се взираше едрото лице на един от гигантските телохранители.
Преди великанът да е успял да заговори, Адамат каза:
— Търся евнуха. Преди малко той заръча да ме изкъпят, а водачът ми, изглежда, се изгуби някъде. Съдържателя ме очаква.
Едрият мъж отвори уста, сетне я затвори. Навъси се. Очевидно не бе очаквал това.
— Адамат — долетя глас.
Евнухът се приближи плавно към тях и кимна на телохранителя. На дневната светлина Адамат видя, че евнухът е облечен в елегантен кафяв костюм с дълги краища отзад на сакото и с изумрудена вратовръзка. Телохранителят се отдръпна, а инспекторът се остави да бъде отведен в един страничен коридор.
— Къде е Тини? — попита евнухът.
— Спъна се и падна по едни стълби. Казах му, че и сам ще те намеря.
— Разбирам. — Изглежда евнухът не възнамеряваше да оспорва историята му. — Е, ако благоволиш да влезеш ето тук, господарят ще те приеме веднага.
Двамата бяха спрели пред една от вратите по протежение на коридора. Най-обикновена, без каквато и да било украса. Адамат се огледа.
— Тук?
— Да.
— Разбирам.
— Нещо по-различно ли очакваше? — попита евнухът. — Нещо по-грандиозно?
Адамат огледа коридора. Зърна жена, носеща купчина документи, която с дългата си, семпла рокля изглеждаше толкова обикновена, че чак му бъркаше в мозъка.
— Не, предполагам, че не.
Евнухът почука на вратата.
— Влез — дочу се кратката заповед.
Адамат прекрачи прага и затвори вратата след себе си.
За негова огромна изненада помещението се оказа добре осветено. Представляваше просторен кабинет с дървена облицовка по стените, високи прозорци с арки и богато украсена камина. Две захабени кресла стояха пред камината, недалеч от вратата. В отсрещния край на помещението имаше голямо бюро, отчасти закрито от параван. Адамат веднага забеляза, че с изключение на скъпия килим, в стаята нямаше друга украса.
До бюрото седеше жена със строго лице, волева брадичка и дълбоки бръчици в краищата на очите. Позата ѝ излъчваше работна дисциплина, полата ѝ беше грижливо пригладена. В скута ѝ почиваше недоплетен шал.
— Инспектор Адамат? — поинтересува се тя.
Адамат кимна, любопитно поглеждайки към паравана. Иззад него долиташе стърженето на писалка.
— Казвам се Амбър — продължи жената. Произнесе името като „Амба“. — Най-напред държа да ви кажа, че ако зърнете лицето на господаря, дори и неволно, ще трябва да умрете.
Адамат установи, че от предишното му любопитство не е останала и следа.
— Седнете — каза жената и посочи едно от креслата пред камината.
Адамат седна и Амбър продължи:
— Аз съм гласът на господаря. Говоря от негово име: обръщайки се към мен, вие се обръщате към него, както и аз ще ви говоря сякаш съм него. И така… Бих искал да се извиня за неудобството, което си изтърпял в подземието. Изключително неприятно стечение на обстоятелствата.
Писалката бе притихнала. Освен това Амбър вече не гледаше към Адамат, а държеше главата си извърната към паравана. Може би господарят си служеше със специални знаци?