— За каква работа ще ме наемете?
— Това ни връща към първоначалния ми въпрос. По каква причина се интересуваш от лорд Ветас?
Адамат наклони глава в размисъл. Съдържателя не знаеше за отвлечената му съпруга, което означаваше, че евнухът все още не му е казал. И освен това значеше, че или Ветас действително не е негов съдружник, или сътрудничеството между двамата не е укрепнало достатъчно, че Ветас да му каже за Адамат.
— Той държи съпругата ми. Искам да го открия, да я освободя и да го убия.
Инспекторът дочу тих смях иззад паравана. Не можа да не се смръщи.
— Идеално — предаде Амбър. — Просто идеално.
— А вие защо се интересувате от лорд Ветас?
— Както вече казах, той затруднява дейността на моята организация.
— Какви затруднения?
— От онези, които не бих могъл да разреша, без да вдигна твърде много шум. Той разполага с най-малко шестдесет души, сред които има и Привилегирован.
Сърцето на Адамат подскочи. Привилегирован? По дяволите, как се очакваше да преодолее подобно препятствие?
— Ще ми помогнете, ако бъдете по-конкретен относно типа на затрудненията.
— Нищо, което да те засяга.
Адамат отново приглади ризата си.
— Да не би да е започнал да експлоатира вашата територия и намалява печалбите ви? Или да създава неприятности в подземния свят? Да привлича хората ви към себе си? — Това би обяснило присъствието на Роя Лисугера сред главорезите, държали децата на Адамат за заложници — но ако Роя действително беше преминал на страната на лорд Ветас, без благословията на Съдържателя, това означаваше, че е преценил Ветас за по-силния от двамата.
Определено плашеща мисъл.
— Нищо — с донякъде хладен тон предаде Амбър, — което да те засяга. Тази среща приключи. Свободен си.
Адамат замига объркано при тази внезапност.
— Не искате да ме наемете?
— Вече не.
— И няма да ме убиете?
— Не. Върви.
При се изправи Адамат и се постара отново да обхване кабинета с поглед, като се стараеше да не поглежда твърде много към паравана. Цялата мебелировка се отличаваше с високо качество, но не изглеждаше да е изработена специално по поръчка. Дървените панели бяха от стандартните, фабрично произведени; свещниците изглеждаха втора употреба. Дори самото бюро изглеждаше досущ като десетките, които майсторите на мебели сглобяваха ежедневно. Нищо в това помещение не подлежеше на лесно проследяване.
Освен килима. Гурлански, според шарката му, и дори необиграното око можеше да различи, че нишките му са изкусно изтъкани.
Адамат заопипва сакото си за носна кърпичка. Издуха шумно носа си и я изтърва, сетне се наведе и я грабна от пода, като се увери, че гледа встрани от господарското бюро.
При изправянето си срещна погледа на Амбър, който недвусмислено показваше, че Адамат се е задържал по-дълго от полагащото се. Тя отмести поглед към вратата и той кимна.
Отвън го чакаше евнухът.
— Остани тук — каза той и влезе в кабинета.
Адамат се възползва, за да огледа няколкото нишки, които бе успял да откъсне. Бяха само няколко, изсъхнали и смачкани. За него по нищо не се отличаваха от всички останали конци. Но познаваше жена, която може би щеше да ги разпознае.
Евнухът се появи отново, като затвори вратата зад себе си с изщракване. Изглеждаше разтревожен.
— Свободен си да си вървиш — каза той. — Естествено, няма как да те изпратим през главния вход… Считай дрехите за подарък.
Адамат отвори уста, за да отвърне, но нечии ръце го сграбчиха. Към лицето му се притисна кърпа. Последното нещо, което помнеше, бе задушаващата миризма на етер.
Глава единадесета
Глух оръдеен екот изтръгна полузадрямалия върху седлото Таниел от унеса му.
В главата му се въртяха неприятни мисли, мрачни като облаците дим в свърталището за мала. Пред очите му непрекъснато се завръщаше образът на Пазителя, подложил уста под барутния рог. Барут, умножил и без това чудовищната сила на създанието. Що за метод използваха кезианците, за да превърнат барутен маг в Пазител? Самата природа на Пазителите и Привилегированите определяше подобно начинание като невъзможно.
Но пък от друга страна, да намушкаш Пазител със собственото му ребро, след като си го откършил от гръдта му, също беше невъзможно…
Внезапното усещане за падане го накара панически да се вкопчи в седлото, с което подплаши коня. Струваше му се, че всичко наоколо се върти. Пое си няколко дълбоки, накъсани глътки въздух. Дори след като разбра, че в действителност не пада, пулсът му продължаваше да тупти ускорено. Вече пети ден караше без мала. Ръцете му трепереха, устата му пресъхваше, а главата му пулсираше. Горещината на слънцето определено не му помагаше.