Неочаквано нечия хладна ръка докосна бузата му. Ка-поел седеше в седлото зад него, обгърнала кръста му с ръце за по-голямата част от пътуването, тъй като не умееше да язди. Присъствието ѝ толкова близо би трябвало да е мъчително в горещината, но някак то бе единственото, което му носеше облекчение.
Не че Таниел щеше да признае това пред нея.
Беше ранен следобед; планините започваха да се издигат от двете им страни, докато двамата пътуваха през Суркови проход. Бяха нощували във Фендейл, голям град с няколко стотици хиляди жители, който понастоящем се пръскаше по шевовете заради пристигащите резерви за армията и бежанците от Будфил.
Малкото сън, който Таниел бе успял да си осигури, бе неспокоен и изпълнен с кошмари. Веднъж беше чел, че развилите зависимост към мала изпитват затруднения да заспиват в отсъствие на наркотика.
Ка-поел отдръпна ръка от бузата му, за негово определено смущаващо разочарование. Какво щеше да прави с тази девойка? Тя, изглежда, смяташе, че Таниел ѝ принадлежи. Предполагаше, че може да спи с нея, но тази мисъл будеше противоречиви чувства. Тя беше дивачка, негова слугиня. Спътничка и нищо повече. Пък и цялото адранско общество смяташе подобни постъпки за изключително неблагопристойни.
Но кога изобщо се бе интересувал от мнението на обществото, напомни си той. А що се отнасяше до това, че е дивачка… Нейната магия на няколко пъти бе спасила живота му. Тя беше нещо много повече от дивачка.
Таниел се опита да прогони мъглата, тегнеща над ума му, но без успех. Подобно отнесено състояние беше опасно. Утре вечер щяха да са стигнали фронта, където му предстоеше да разбере дали в армията са останали някакви барутни магове и да разпита за вести за баща си. И естествено, трябваше да се яви на рапорт пред… пред кого? До този момент винаги беше докладвал на фелдмаршал Тамас.
Възможно ли беше Тамас действително да е мъртъв? Таниел беше леко изненадан от горчилката, стегнала гърлото му при тази мисъл. Той обичаше Тамас, дори му се възхищаваше, но не го харесваше. По тази причина двамата не бяха особено близки. В крайна сметка, старият негодник му заповяда да убие най-добрия си приятел… Таниел дори не знаеше къде е Бо в момента. Може би беше загинал на планината или Тамас го беше екзекутирал още преди седмици.
Той се надяваше, че и двамата са живи — и Тамас, и Бо. Все още имаше много неща, които искаше да им каже.
А що се отнасяше до Ка-поел… Уважение. Това бе всичко, което Таниел изпитваше. И безнадеждност, тъй като Тамас беше най-добрата възможност на Адро да спечели войната.
Двамата спряха да починат в едно от многобройните градчета, разположени между Фендейл и Будфил. В мирно време жителите на тези места не надхвърляха няколко хиляди. Заради войната обаче бяха пренаселени. През града преминаваха натоварени с продоволствия коли; униформени резервисти се разхождаха по улиците и се наслаждаваха на няколкото дни далече от фронта. Таниел наблюдаваше дузина коли, които минаваха покрай него, каращи ранени и мъртви войници от фронта. Беше видял стотици подобни коли, откакто беше напуснал Адопещ. Това не вещаеше нищо добро за развоя на войната.
— Капитане, ако продължавате да се преструвате, че не ме чувате, ще наредя да ви бичуват.
Ка-поел, приседнала до него на тревата, докато ядяха обяда си, го сръчка с лакът. Таниел повдигна изненадано очи. Той действително не беше чул някой да му говори.
Някакъв полковник го наблюдаваше смръщено от седлото си. Той посочи с късия си камшик към Таниел.
— От коя бригада сте, капитане? — След като не получи отговор, полковникът продължи: — Махнете това глупаво изражение от лицето си. Толкова труден въпрос ли ви зададох?
— От никоя.
— От никоя? Вие да не сте си изгубили ума? Служите ли в адранската армия, или не? Внимавайте как ще ми отговорите, синко, защото иначе ще ви арестувам за неправомерно представяне за офицер!
Таниел замислено плъзна възглавничката на пръста си по капитанските звезди върху ревера си. Бяха златни — в бързината не можа да намери нови сребърни копчета, с които да замени продадените в пушалнята за мала. Значката, изобразяваща буре с барут, почиваше в джоба му. Кой, по дяволите, беше този мъж? Таниел никога не беше докладвал на друг, освен на фелдмаршала. Сигурно се водеше зачислен към някоя от бригадите, може би Седма?