— Джин — отвърна Таниел и прочисти гърло. — Не са нужни извинения.
— А за дивачката?
Ка-поел барабанеше с пръсти по плота и видимо скучаеше.
— Името ѝ е Ка-поел. За нея — вода.
Тя го удари по рамото.
— Вино — поправи се Таниел. — Да не е с много натрапчив вкус.
Майорът го гледаше бдително, като го преценяваше сякаш изучаваше противник.
— Нима позволявате на слугите си да се отнасят с вас по подобен начин? — попита жената.
— Извинете — каза Таниел, като се стараеше да не издава раздразнението си. — Пропуснах да чуя името ви.
— Аз съм майор Доравир от Трета бригада. Адютант съм на генерал Кет.
— Моята слугиня е костноока, майоре. Тя е по-могъща от половината кезианска кабала накуп.
Не личеше Доравир да е повярвала на думите му.
— Тя ваша съпруга ли е?
— Не.
— Годеница?
Таниел погледна към Ка-поел. Нима майорът имаше основание да смята подобно нещо?
— Не.
— Има ли някакъв чин?
— Не.
— В такъв случай тя няма място в офицерската столова. Нека да ви почака отвън.
— Тя е моя гостенка, майоре.
— По заповед на генерал Кет единствено на офицерските съпруги е позволено да ги придружават в заделените за ръководството помещения. Покрай всичките тези тълпи прекалено зачестиха случаите, в които офицерите си водеха фльорци.
Таниел се улови да посяга към пистолета, но си спомни предупреждението на полковника, получено по-рано днес. Не, моментът не беше подходящ. Той се обърна към Ка-поел.
— Пола, ще се омъжиш ли за мен?
Ка-поел кимна напълно сериозно.
Таниел мислено изруга. Дано тя разбираше причината за постъпката му.
— Тя е моя годеница — каза барутният маг, обръщайки се отново към Доравир. — Намерете ми стая — додаде, вече към мъжа зад бара.
Доравир изсумтя.
— Забавен сте, Двустрелни. Можете да останете в моята стая с мен. Фредерик, дай му ключ.
— Ами моята годеница?
— Тя може да спи в гардероба.
Доравир отправи подигравателна усмивка към Ка-поел. Това не вещаеше нищо добро.
Таниел повдигна чашата с джин и я пресуши на един дъх. Това едва не го събори от столчето. Кога за последно бе пил твърд алкохол? Той премигна няколко пъти с надеждата, че очите му не са започнали да сълзят.
— Ще си намеря друго място, благодаря.
— Успех — изсумтя Доравир. — Всички квартири на пет мили от фронта са заети. А без Тамас силно се съмнявам, че някой от офицерите ще обърне внимание на исканията на един най-обикновен капитан. Ще трябва да изхвърлите някой редник от палатката му.
Таниел откри, че изпитва удовлетворение от раздразнението в гласа ѝ.
— Струва ми се, че ще постъпя именно така. Ела, Ка-поел.
Плесниците, нанесени му от нечия груба ръка, пробудиха Адамат. Той сепнато отвори очи, напразно опипващ за бастуна си, и се огледа замаяно.
Намираше се в карета в компанията на още един човек — същия крадец, който го беше ударил с дръжката на пистолета си. Каретата не се движеше. Вън се носеше познатото оживление на настъпващата вечер.
— Ти си Тоук, нали? — попита Адамат.
Другият кимна. В дясната си ръка държеше пистолет със запънато петле, насочен към Адамат.
— Слизай.
— Къде съм?
— Четвърт миля северно от Изборния площад — каза Тоук. — Слизай.
Адамат слезе от купето и побърза да заслони очите си от следобедното слънце. Колата потегли в момента, в който инспекторът спусна и другия си крак от стъпалото, и скоро вече изчезваше по улицата. Адамат разтърка очи и се постара да се съсредоточи. Гадеше му се. С какво го бяха упоили? А, да, с етер. Щеше да се чувства замаян още часове.
Дочака да се стъмни в едно от близките кафенета, като си поръча газирана вода, за да успокои стомаха си.
Защо Съдържателя му бе предложил работа, а после, просто така, го бе зарязал на улицата? Много странна постъпка. Той се славеше с тактичност и ефикасност. Имаше репутация на човек, който винаги държи на думата си и е безпощаден към съперниците. Не беше типично за него да се държи странно.
Реакцията му трябваше да се дължи на нещо, казано от Адамат.
Трябваше му близо час, за да осъзнае очевадното, за което обвини етера.
Съдържателя бе възнамерявал да го наеме, за да го използва срещу лорд Ветас. Само дето нямаше никаква полза да плащаш на човек за нещо, което той сам възнамерява да стори. Адамат поклати глава. Беше глупаво — и от негова, и от страна на Съдържателя. Ако Тамас действително беше мъртъв, Адамат щеше да изгуби поверените му от фелдмаршала войници. А сам инспекторът не можеше да се изправи срещу Ветас.