Глава дванадесета
Докато се приближаваше към фронта, Таниел откри, че вълшебството на Привилегировани, което бе видял по-рано, всъщност беше дело на наемниците от Крилете на Адом.
Те заемаха позиции в западния край, притиснати между планинските склонове и адранската армия. Имаха четири бригади на фронта, униформите им бяха в червено, златисто и бяло.
Магията, с която си служеха и двете страни, беше слаба. Огнени езици се сблъскваха с щитове от втвърден въздух и мълнии се врязваха сред редиците воюващи, но всичко се случваше някак без ентусиазъм. Дори престижна наемническа армия като Крилете не можеше да плаща толкова добре, колкото една кралска кабала, а изглеждаше, че кезианците използваха най-слабите си и неопитни мистици. След сечта в Крезим Курга, кой изобщо им беше останал?
Таниел метна торбата си на рамо и навъсено се загледа към западния бряг на реката. От хълма, на който се намираше, щеше да излезе добро място за прицелване — беше високо над бойното поле и на сто стъпки отстояние. Доколкото можеше да прецени от видяното обаче, адранската армия отстъпваше ежедневно.
Фронтът се намираше на около пет мили северно от Будфил. Градът димеше, над по-бедните квартали все още се забелязваха пламъци. Какво ли бяха сторили кезианците с жителите му? Нямаше съмнение, че мнозина са успели да избягат на север при превземането на града. Неуспелите да се измъкнат бяха или поробени, или мъртви.
Кезианците се славеха с жестокостта си към покорените.
Ка-поел приседна на хълма и остави раницата си в скута. Извади парче восък и започна бавно да го моделира. Кого ли изработваше сега, почуди се Таниел?
— Можеш ли да правиш магии без тях? — попита той, сядайки кръстато до нея. — Без фигурките, имам предвид. И някаква част от човека?
Тя вирна брадичка и го изгледа отвисоко за момент, преди да се върне към работата си.
— И откъде, по дяволите, намираш восъка? Никога не съм те виждал да купуваш каквото и да е. Имаш ли изобщо някакви пари?
Ка-поел бръкна под ризата си и извади снопче навити на руло банкноти. Тя го размаха пред лицето на Таниел и го прибра.
— Откъде ги взе?
С два пръста тя го удари по носа. Здравата.
— Ох. Ей. Отговори ми, момиче.
Тя отново повдигна пръсти.
— Добре де, добре. Крезимир, просто питам. — Таниел сне пушката в скута си и плъзна ръка по приклада. Нямаше резки. И дулото беше чисто. Съвсем ново оръжие. Войникът, който му го даде, го увери, че е било изпробвано. Никога не използвай в битка оръжие, което сам не си изпитал. Тамас му го беше казал. Тамас, който най-вероятно беше мъртъв и погребан в масов гроб заедно с войниците от Седма и Девета бригада.
Какво означаваше това за адранската армия? Ами за самия Таниел? Интересно, дали Тамас беше оставил някакво завещание? Таниел никога не се беше замислял за това. Още от малък винаги беше смятал, че Тамас ще живее вечно.
В момента в сражението участваха единствено двете артилерии. Някои от снарядите попадаха встрани от адранските редици, а други се сблъскваха с невидими магически прегради и падаха преждевременно.
Обстрелът изглеждаше почти като формалност. И от двете страни нямаше почти никакви жертви, и нито едно от оръдията не биваше поразено.
— Имаш ли от червените куршуми? — попита Таниел.
Ка-поел поклати глава.
— Можеш ли да ми направиш нови?
Тя се намръщи и с настойчив жест посочи към восъка в ръката си. Не виждаш ли, че в момента работя над нещо?
— Барутът ми трябва сега — каза Таниел.
Ка-поел престана да моделира восъка и за няколко мига задържа погледа си върху Таниел. Зелените ѝ очи бяха неразгадаеми. Неочаквано тя кимна и извади рога му раницата си.
Ръцете му трепереха, докато насипваше първия барут върху хартийката, за да направи фишек. Приятно беше отново да борави с черния прах. Твърде приятно. Чувстваше го като… мощ. Таниел облиза устни и насипа ивица върху опакото на дланта си. Повдигна ръка…
И спря. Ка-поел го гледаше.
Подир рязкото смръкване в главата му избухна пожар. Таниел се люшна назад, тялото му затрепери и се затресе. Чу някакъв хленч — жалък и тих. Той ли издаде този звук? Таниел хвана главата си с ръце и изчака, както му се стори, няколко минути, преди треперенето най-накрая да спре.
Когато повдигна глава, светът сияеше.
Таниел премигна. Не беше отворил третото си око. Не се взираше Отвъд. И въпреки това всичко пред погледа му сияеше… Не, не беше точно сияние. По-скоро изглеждаше, че очертанията на всичко са подсилени повече от всякога. Светът ставаше съвсем ясен по начин, недостижим за обикновените хора. Сякаш бе прекарал всеки момент извън барутния транс под вода и едва сега излизаше на повърхността.