— Не ме е грижа кой е — каза Кет. — Никой от служещите в тази армия няма да проявява неуважение безнаказано.
— Тамас… — поде Хиланска.
— Тамас е мъртъв — прекъсна го Кет. — Тази войска вече не му принадлежи. Ако ти…
Появата на пратеник прекъсна спора.
— Господа офицери, врагът настъпва.
Кет препусна надолу към фронтовата линия, крещейки заповеди.
Жребецът на Хиланска пристъпи на място и изпръхтя.
— Започнете да изтегляте оръдията! — Подир това той отново се обърна към Таниел: — На твое място не бих се спускал долу. Онези разполагат с нов вид Пазители. По-дребни, по-бързи и по-коварни. Никога не съм виждал нещо подобно. Черни Пазители, така ги наричаме.
— Кезианците са открили как да превръщат барутни магове в Пазители — обясни Таниел. — Двама от тях се опитаха да ме убият в Адопещ.
— Радвам се да видя, че са се провалили. Барутни Пазители, казваш? Как изобщо е възможно такова нещо? — Хиланска му отправи преценяващ поглед. — Добре, върви, капитане. Помогни да ги удържим, докато артилерията се оттегли.
Таниел се върна при Ка-поел на върха на хълма. Тя напредваше с восъчната си фигурка.
— Врагът напада — каза Таниел. — Отивам на бой.
Защо ѝ го казваше? Нима тя щеше да се опита да му попречи? Или да го последва?
Ка-поел не отговори, затова той грабна торбата с фишеците и заслиза към фронта. В крайна сметка реши, че за нея би било по-безопасно да остане на хълма. Ами той? От Рамензид насам да не спираше да се пита кой кого защитава в действителност.
Кезианските войници вече напредваха, тласкани от ритъма на барабанчиците. В адранския лагер звучаха тръби и към фронта се стичаха още повече мъже.
Таниел спря и огледа приближаващите се редици. Сред тях нямаше Привилегировани, но… ето там.
Пазителите, в тъмните си, меки шапки и черни шинели, излизаха пред кезианската пехота като кучета, излизащи начело на глутницата. Те едва ли не прелетяха над празното поле. Някои носеха саби, други размахваха дълги пики. Виеха като животни — нечовешки звук, който успя да заглуши екота на оръдия и барабани и да накара Таниел да потръпне.
Той се отпусна на едно коляно и се прицели. Вдиша веднъж. Втори път. И стреля.
Куршумът изхвърча. Таниел си послужи със съвсем малко барут, за да промени траекторията му. Съсредоточи се върху един от Черните Пазители. На куршума му трябваха две-три секунди, за да измине разстоянието и…
Пропусна.
Таниел не вярваше на очите си. Беше далеч зад фронтовата линия, стабилен като скала, без нищо, което да го разсейва. Как така беше пропуснал?
Той презареди пушката си. Пазителите приближаваха бързо. Щом достигнеха адранските позиции, щяха да предизвикат невъобразим хаос. Таниел се прицели отново и дръпна спусъка.
Куршумът се вряза в окото на Пазител. Поразеното създание рухна на земята. Никой от другарите му, изглежда, не забеляза. Един дори измъкна сабята от все още гърчещата се ръка почти без да забавя устрема си.
Нямаше начин Таниел да успее да спре още от тях. Оставаше му време за… може би два изстрела в най-добрия случай. След това Пазителите щяха да достигнат насипите, отвъд които започваха адранските позиции.
Таниел бръкна в раницата си за щика и разгърна обвивката му. Прикрепи го към оръжието си, застопори го и се изправи. Спря се само за да добави резка върху приклада с един ръждив пирон, който държеше в джоба си. Внезапно си помисли за Ка-поел и отново се почуди дали е редно да я оставя сама.
Той се присъедини към адранските пехотинци, стичащи се към фронта, като започна да си проправя път напред, енергично работейки с лактите си. Войниците се движеха твърде бавно.
Отекна заповед за спиране. Таниел нямаше да успее да достигне навреме мястото на първия сблъсък. Той тичаше с все сили, три пъти по-бързо от останалите. Почувства как в гърлото му се надига ръмжене.
— Прицели се! Огън! — изкрещя офицер наблизо.
Над адранските редици се издигна дим. Много от Пазителите се олюляха. Някои от тях рухнаха. Но не достатъчно.
Един участък от укрепленията се издигаше по-високо от останалите. На това място вече бяха заели позиция неколцина офицери. Таниел осъзна, че именно натам щяха да се насочат и Пазителите. Щяха да оставят равното за обикновената пехота, а самите те да ударят най-защитените места.
Още докато си го помисляше, Таниел видя как неколцина от уродите рязко променят посоката си. Един от тях тичаше особено бързо. Върху шинела му вече личаха няколко тъмни петна, а тялото му се гърчеше под попаденията на мускетите, но въпреки това не забавяше ход. Той повдигна сабя и се понесе нагоре по склона на насипа, като преодоля върха със скок.