— Ето ти една загадка — отвърна Таниел със самоувереност, съдържаща се предимно в гласа му. — Що за човек скача отвъд насипа, за да пресрещне двама Пазители сам-самичък, и освен това не сипва барут в оръжието си?
Той облиза барутния прах от пръстите си, за да поддържа транса, и се прицели. Първите вражески редици все още се намираха на около двеста крачки от тях. Извън обхвата на мускетите. Стрелците с пушки щяха да открият огън всеки момент.
Таниел си избра двама офицери, намиращи се дълбоко сред редиците на настъпващите, и стреля. Пое контрол над двата куршума едновременно.
Порази единия офицер в гърдите. Онзи се вкопчи в раната си и рухна от седлото, при което телохранителят му едва не обезумя от паника. Таниел трепна. Другият куршум бе пропуснал целта си. Как бе възможно подобно нещо? Нима малата беше притъпила уменията му?
— Крезимир да ме тръшне — каза войникът. — Вие сте Таниел Двустрелни. Ей — той потупа другаря си по рамото. — Това е Таниел Двустрелни.
— Аха — отвърна другият. — А аз съм генерал.
— Преди малко беше отпред пред барикадата. Свали четирима Пазители собственоръчно.
— Да бе.
— Видях го със собствените си очи.
— Ама разбира се.
Таниел се съсредоточи върху кезианските редици. Ропотът на техните барабани се забиваше право в мозъка му. За момент той отвори третото си око и се загледа в пъстрите багри, покрили земята. Над цялото бойно поле се разливаше магия.
— Готов ли си да умреш заедно с нас, Двустрелни? — попита го вторият войник, изтръгвайки го от вглъбението му. Тонът не съдържаше заплаха. Просто въпрос.
— Не, нямам такова намерение.
— Всеки ден отстъпваме. Понякога по два пъти. Всеки път онези проклетници тръгват в атака ей така. И всеки път губим по триста наши, ако не и повече.
Таниел не можеше да повярва.
— Всеки път?
Войникът кимна бавно.
— Отстъпваме… — Таниел се извърна назад. Оръдията вече бяха отместени зад следващата ивица окопи и барикади от пръст. — Проклети малоумни глупаци. Трябва да удържим позициите си. Не можем да оставим врага да ни изтласква така. Ние на практика му позволяваме да източва силите ни.
— Не знам дали източва сили, обаче се пролива много кръв. Не можем да удържим. Опитахме. Нищо не може да спре онези Черни Пазители. Колкото и от тях да убием, никога не се свършват.
— Звучиш изненадващо спокоен — каза Таниел.
— Има някакво спокойствие в това, предполагам. Да знаеш, че ще умреш. Ей онзи хлапак от другата ти страна…
Таниел се извърна. Момчето изглеждаше съвсем младо, още юноша с недокосван от бръснач мъх по лицето. От треперенето на ръцете му дулото на мускета се люлееше.
— … той не мисли като мен.
— Всички понякога ни хващат нервите — отвърна Таниел и погледна към противника. Около сто и петдесет метра. Барутният маг презареди оръжието си, повдигна го и стреля.
— С вас се съмнявам да е така — обади се първият войник. — Чувал съм, че първият, когото сте застреляли, бил Привилегирован. Уцелили сте го право в окото.
— Наистина беше така. Но пък мен ме е учил самият фелдмаршал Тамас. — Таниел замълча за момент. — Учат ви да стреляте по мишени — обърна се той към младия войник до себе си. — Съвсем различно е, когато осъзнаеш, че насреща ти стои друг човек, който на свой ред се прицелва към теб. Аз се намирах на две мили от магьосника. Предимството на изненадата беше на моя страна. А ти, момчето ми, си поеми дълбоко дъх и дръпни спусъка. Стреляй право и точно, защото може и да не получиш възможност за друг изстрел.
Момчето ми. Разликата във възрастта им надали надхвърляше пет години.
Докато говореше, Таниел постави пореден куршум в оръжието си, прицели се и стреля. Рухна още един офицер.
Младежът гледаше към Таниел. Ръцете му не бяха спрели да треперят.
— Не мисля, че съветът ви помогна — обади се първият войник.
— Тихо вие там! — провикна се майор Доравир. Тя държеше сабята си високо над главата, а в другата ръка стискаше пистолет. — Прицели се!
Кезианските войници вече навлизаха в обсега на мускетите. Наброяваха хиляди, безкрайни редици. Сега Таниел разбра защо се налагаше да отстъпват. Той си спомни, че в планинските сражения на няколко пъти едва не изгубиха крепостта. А там врагът трябваше да настъпва срещу каменен бастион през проход, широк стотина крачки. Тук, на откритото, укрепленията от пръст не можеха да спрат настъплението на врага.
— Огън!
Настъпващите в челото на врага и мнозина от втората редица рухнаха под залпа. Адранските войници започнаха да презареждат.