Преди защитниците да са успели да дадат втори залп, кезианските редици спряха. Пехотинците от предните линии приклекнаха и се прицелиха, запращайки собствен залп.
Таниел веднага залегна и дръпна младия войник със себе си. Заслуша се в залпа и в последвалия звук от рикоширането на мускетните сачми от пръстта. Юношата понечи да се изправи. Таниел го задържа.
— Ще стрелят последователно — обясни той. — Онези зад тях също ще изпразнят оръжията си, и чак след това ще се хвърлят на нож. Сега ще чуеш.
Вторият залп действително не закъсня. Таниел преброи до три, преди да пусне момчето и да се изправи, готов за стрелба.
Кезианските редици тичаха насреща им с рев, свели щикове.
— Стреляй по своя преценка! — нареди някой от офицерите.
Таниел вдиша дълбоко барутния дим. Главата му веднага забуча, пулсът му се ускори. Ръцете му вече не трепереха заради липсата на мала. Тялото му вкусваше нещо много по-добро. Той насипа малко барут върху опакото на дланта си и смръкна.
Врагът достигна подножието на насипите и започна да се катери. Таниел се надигна колкото да може да стреля по тях, когато забеляза една Привилегирована на около на стотина крачки, която енергично движеше ръце, насочвайки магия. Таниел се премери и дръпна спусъка.
Жената рухна сред пръски кръв, вкопчена в гърлото си.
Кезианските войници изникваха от върха на укрепленията като същински потоп. Таниел заби щика си в нечий стомах, строши черепа на друг пехотинец с приклада, след което скочи отгоре на върха, като замахваше и мушкаше, за да им попречи да се прехвърлят отвъд него.
Сигналът за отстъпление достигна до него съвсем глухо.
— Почакайте! — изкрещя Таниел, докато с приклада си събаряше един гренадир от насипа. — Можем да удържим!
Младият войник, стоял до него, падна, пронизан от щик. Таниел скочи да му помогне, като прониза кеазианския пехотинец с лекота.
Момчето можеше да умре от подобна рана. Острието бе потънало право между ребрата, най-вероятно разкъсало дроб. В такъв случай юношата щеше да умре, задавен от собствената си кръв.
Но Таниел не можеше да го остави. Адранските войници отстъпваха.
— Отблъснете ги, негодници проклети!
Таниел остана почти сам на върха на насипа. Момчето лежеше в краката му. Разпозналият го войник лежеше в равнината отзад, вперил невиждащи очи в небето. Майор Доравир не се виждаше.
Таниел се пресегна към кезианската пехота и откри барута им. Една мисъл беше достатъчна, за да го подпали. Използва съзнанието си, за да извие силата на взрива встрани от себе си и насипите. Звукът изкънтя в ушите му, запращайки го на колене. Целият барут в радиус от десетина крачки избухна.
Серист дим изпълни въздуха и овъглени тела застлаха насипите. Ранените стенеха и молеха за милост. Войниците отвъд насипа бяха спрели да се сражават и се взираха в него. Барутният маг направи крачка към тях, за да помогне в удържането на противника, когато осъзна, че не е останал нито един войник в синя униформа.
Обгръщаше го море от песъчливи униформи. Врагът беше превзел насипите.
Момчето беше още живо и кашляше кръв. Таниел метна оръжието си на рамо, хвана младия войник под мишниците и започна да го влачи към адранския лагер.
Напредваше бавно, наполовина пренасяйки момчето през стоте крачки до следващата група от насипи. Повечето от кезианците не му обръщаха внимание. На няколко пъти куршуми отскачаха в близост до него, но иначе враговете бяха прекалено заети да обезопасяват новозавладяната територия. Щяха да сринат насипите и да поемат обратно към собствения си лагер, за да избутат артилерията си напред с нови сто крачки и да се подготвят за утрешното нападение.
Изтощен, все още под остатъчното влияние на барутния транс, Таниел достигна адранската армия.
— Погрижи се за него — обърна се той към изтичалия насреща им лекар. Жената погледна тялото и се вторачи в Таниел.
— Той е мъртъв, сър.
— Проклятие, просто се погрижи за него! Поне да не се мъчи!
— Нямам предвид, че умира, сър. Той вече е мъртъв.
Таниел се смъкна на едно коляно до момчето и допря два пръста до шията му. Нямаше пулс. Със същите два пръста той склопи очите на младия войник.
— Проклятие — каза той.
Лекарката застана на колене до него.
— Добре съм! — каза Таниел и отблъсна пръстите ѝ.
— Ръката ви, сър.
Таниел сведе поглед. Униформата му беше разкъсана, върху лявата ръка зееше разрез. Дори не го беше усетил.
— По-добре се погрижете за някой, който си заслужава, докторе — каза глас. Майор Доравир се приближаваше към тях, кафявата ѝ коса беше разрошена, а лицето ѝ чернееше от барутни обгаряния. Куртката ѝ я нямаше, по ризата ѝ личаха петна от пот и кръв.