Таниел се изправи на крака.
— Майор Доравир. Под достойнството ви е да умирате заедно с хората си, а?
Нейният шамар, нанесен с опакото на ръката, изви главата му на една страна. Таниел допря пръсти до лицето си. Шамарът беше достатъчно силен, че да накара зъбите му да изтракат.
— Направете го отново и ще ви строша ръката — каза той.
— Аз бях последната, която отстъпи — процеди Доравир.
— Не. Последният бях аз. Имахме възможност да удържим. Вместо това изгубихме територия и кой знае колко стотици от хората си.
— Аз се подчинявам на нарежданията, за разлика от вас. Бяха ви дадени достатъчно предупреждения, капитане. Този път ще се погрижа да увиснете на бесилката. — Тя се извърна рязко и се отдалечи, зовейки с виковете си военната полиция.
Таниел потърка брадичката си и забеляза, че Ка-поел го наблюдава от разстояние. Тя се отправяше към бойното поле, където кезианските войници вече бяха започнали да сриват насипите, а цивилни и от двете враждуващи страни отнасяха мъртвите и ранените.
— Къде, в името на бездната, отиваш? — провикна се Таниел.
Ка-поел посочи към бойното поле и повдигна фигурка. Проклето момиче. Тук това нямаше да свърши работа. Тук, за разлика от Крезим Курга, имаше прекалено много врагове. И далеч недостатъчно кукли.
Таниел хвърли поглед към майор Доравир. Тя разговаряше с двама войници с отличителни знаци на раменете си. Военна полиция. Доравир посочи към Таниел.
Той реши, че моментът е подходящ да се оттегли.
Глава тринадесета
Тамас изникна от палатката си и довърши закопчаването на униформата си. Намести блестящите еполети на раменете си и се зачуди дали днес ще вали. На изток небето над планините едва започваше да избледнява, а останалата част от света все още спеше в мрак.
Тамас се взираше в леката светлина и се чудеше как ли се развиваха нещата отвъд планината. Будфил бе превзет. Кезианците несъмнено напредваха през Суркови проход. Тамас се надяваше, че неговите генерали ще успеят да организират отбраната. Той сгримасничи. След падането на Будфил битката щеше да се развие изцяло в полза на кезианците. Тамасовите войници се нуждаеха от него. Родината се нуждаеше от него. Синът му се нуждаеше от него. В името на всички тях той трябваше да успее да прекоси тези проклети планини.
Лагерът вече се разбуждаше — долитаха тихите подвиквания на сержантите, които изритваха хората си от леглата. Миризмата на дим се разнесе от огньовете с приготвящата се закуска, макар и оскъдна.
Олем седеше край палатката на Тамас. Фуражката му беше спусната ниско над очите, беше облегнал крака на един дънер, а ръцете си държеше пъхнати в джобовете. Позата му беше изкуствена. Чудатостта на Олем отстраняваше нуждата му от сън.
— Спокойно ли протече нощта? — попита Тамас, като приклекна край малкото, тлеещо огнище и разтри ръце. Толкова рано сутринта изобщо не личеше, че е лято, поне не и тук, сред хълмовете. Той разрови въглените с пръчка, която след миг захвърли вътре. Клонката гореше зле. В тукашната степ нямаше какво да се гори.
— Тук-таме мърморене, сър, и малко недоволстване. — Олем изсумтя сякаш недоволстването не представляваше нищо повече от лека досада.
Хората му бяха гладни. Тамас го знаеше и се измъчваше от това.
— Аз възстанових реда, сър — продължи Олем.
Тамас кимна. Долови нечии тихи стъпки. Олем се размърда и ръката му се подаде съвсем леко от палтото. Стискаше пистолет.
Трупа тупна право до Тамас. Той се сепна.
— Лос, сър — обяви Влора, докато приклякаше до него.
Тамас почувства леко облекчение. Месо…
— Има ли още? — попита той с надежда.
— Андрия също улови един. В момента раздава порции на барутните магове. Този е за офицерите.
Тамас задъвка вътрешността на устата си.
— Олем, нека да го почистят и да раздадат месото на хората. По един малък, суров къс на всеки. Нека войниците си го приготвят сами. Тръгваме след два часа.
Олем се изправи и се протегна. Прибра пистолета в кобура си и се отдалечи, извиквайки няколко имена.
— Утре по пладне ще сме достигнали Юндора, сър — каза Влора. Раменете ѝ тъмнееха от кръвта на лоса. Явно се намираше в барутен транс; в противен случай млада жена с нейния ръст не би могла да пренесе цял лос на раменете си.
— Разстояние?
— Около шестнадесет мили. Минах край него по време на лова.
— И?
— Малко градче, точно както каза Гаврил.