— С крепостни стени?
— Стената е развалина. Някъде осем крачки висока. Но не бих се тревожила за това, сър. Градът изглежда изоставен.
Изоставен? Лошо. На необитаваните места нямаше нито барут, нито храна.
— Има ли нещо друго нагоре в тази посока?
— Теренът става по-стръмен. Пътят се вие по склоновете. И има много мостове, поне доколкото можах да видя. Веднъж навлезем ли в гората, на драгуните няма да им е никак лесно да ни обкръжат.
— Точно на това се надявам.
— Лошата новина е, че пътят става значително по-тесен. Ще можем да вървим само по трима или четирима души в редица.
При това положение водената от Тамас колона щеше да се разтегли на почти четири мили дължина. За една войска, преследвана от драгуни, подобна подредба не беше никак подходяща. Фелдмаршалът изруга под нос.
Загледа се в небето за момент. Не, днес нямаше да вали.
— Онзи път те излъгах — каза Тамас.
Влора се намръщи, без да откъсва очи от тлеещия огън.
— Сър?
— В Будфил ме попита дали имало някакви новини за Таниел. Тогава излъгах.
Влора понечи да заговори, но Тамас продължи, преди да е успяла да каже каквото и да е.
— Няколко дни преди да преминем през подземията, пристигна съобщение от Адопещ. Таниеловата дивачка се е събудила.
— А Таниел?
— За него не пишеше нищо. Но щом единият от тях е дошъл в съзнание, логично е другият да го последва. И не мисля, че това дивашко момиче е по-издръжливо от сина ми. Той ще… — За момент гласът му се пречупи. — Той ще се оправи.
Тамас наблюдаваше Влора с крайчеца на окото си. Стори му се, че е видял сълза на лицето ѝ.
— Как е кракът ви, сър? — попита тя.
Тамас погледна към крака си. Михали го беше излекувал. Той можеше да ходи. Можеше да язди. По дяволите, можеше и да танцува, ако поискаше. Но вътрешността на прасеца все още го наболяваше. Болката пулсираше точно на онова място, откъдето бяха извадили проклетата златна звезда от плътта му. Въпреки целителната намеса на един бог, все още имаше нещо не наред с раната.
— Добре е. Сякаш нищо не е било.
— Все още накуцвате — отбеляза Влора.
— Нима? Навик.
Влора приседна на пети.
— Чувала съм, че разкъсваната тъкан не може да се възстанови сама. Нужни са ѝ упражнения и масажи. Ако желаете…
— Не са ми притрябвали мълвите, които ще плъзнат заради това, че ми разтриваш крака — каза Тамас. Той се изкиска и си отдъхна, щом Влора също се засмя.
— Щях да кажа да накарате Олем да го стори, сър.
— Ще се оправя. — Тамас задържа погледа си още малко върху нея. Тя вдигна очи към него, после отново се загледа в огъня. Все още не можеше да го погледне в очите.
Той откри, че копнее за предишната непринуденост между двамата. При други обстоятелства Влора щеше вече да е негова снаха. Преди да замине за университета, тя единствена от войниците дръзваше да се обръща към него на малко име. Не се смущаваше да ходи с него под ръка и дори да го прегръща пред всички.
Но това беше преди да преспи с онова илеманско леке и Таниел да развали годежа.
Тамас се изправи.
— Искам двамата с Андрия да продължите да ловувате. Трябва ни колкото се може повече месо.
— Рано или късно барутът ни ще свърши, сър — отвърна Влора.
— Ще поискаш от оръжейника на Седма бригада.
— Говорех за барута на хората ни.
Тамас забарабани с пръсти по колана си. Армия на поход без каквито и да било запаси. Всичко щеше да им свърши — и то по-скоро рано, отколкото късно. Единственото им предимство се състоеше в бързината. А ето че нуждата от събиране на храна и изтощението, предизвикано от глада, заплашваха да ги лишат от него.
— Ще се погрижа маговете да получават всичко необходимо — рече той. Всеки от барутните му магове струваше повече от дузина войници.
Влора кимна.
— Ще говоря с квартирмайстора. — Тя се надигна и с бързи крачки се отправи към лагера.
Тамас я изпроводи с поглед. В този момент той се чувстваше стар. Съжаляваше за толкова много неща…
През следващите няколко минути глъчката се усили, защото и последните спящи се надигнаха. Отекналото ликуване подсказваше, че Олем е започнал да раздава месото. Не беше много, ала дори и един неголям и тънък къс месо беше повече от нищо.
Тамас разпусна и стегна палатката си. Точно навиваше постелката си, когато Олем се завърна, понесъл нещо, увито в кърваво платнище.
— Аз щях да се погрижа за това, сър.
Фелдмаршалът погледна към кървавото платнище и почувства как устата му се пълни със слюнка.
— Ти се занимаваше с по-важни неща. Аз също някога съм бил войник, Олем. Известно ми е как се раздига лагер.