— Щом настоявате, сър. — Олем приклекна край огъня и извади приготвената заострена пръчка. Подир това разгъна кървавото платнище, за да разкрие къс месо.
Тамас се изправи и погледна на юг. Някъде в тази посока кезианската кавалерия приключваше с раздигането на лагера си. Навярно се надяваха да успеят да настигнат адранските бригади, преди последните да са успели да навлязат сред условната безопасност на гората.
Тамас по-скоро чу, отколкото видя галопиращия през лагера кон. Няколко мига по-късно от задържащия се все още утринен мрак изникна Гаврил, възседнал треперещ от изтощение кавалерийски кон.
Тамас улови животното за оглавника, докато Гаврил скачаше от седлото. По хълбоците на коня блестеше пяна, погледът му беше обезумял. Планинецът беше яздил здраво.
— Шестнадесет хиляди — каза Гаврил. — Над десет хиляди драгуни и повече от пет хиляди кирасири. Три пълни кавалерийски бригади.
Велики Крезимир. Как хората на Тамас щяха да надвият толкова голяма кавалерия?
— На какво разстояние са?
— Ще успеем да достигнем гората преди тях, ако тръгнем веднага. Но още не съм говорил с хората си, пратени на север.
— Влора преди малко се върна от север. Намираме се на шестнадесет мили от Юндора.
Гаврил прие подадената му от Олем манерка и отпи една глътка, а с остатъка обля главата си. Тялото му изпусна пара.
— Няма да ни остане време да плячкосваме града.
— Влора каза, че мястото е изоставено. Ще изпратя неколцина мъже да огледат, но вероятно направо ще го подминем.
— Изоставено, казваш? — Гаврил почеса обраслата си челюст. — Бихме могли да се укрепим вътре.
Тамас отново отправи тревожен поглед на юг. Нямаше как да види кезианската кавалерия, но му се струваше, че усеща близостта ѝ.
— Може би.
Олем му подаде плоска калаена чиния с димящо парче месо.
— Загоряло в краищата и сурово в средата, обаче пак е вкусно — с широка усмивка каза телохранителят.
Тамас чу как стомахът му изкъркори. Месото върху чинията трябваше да е почти един килограм.
— Вие с Гаврил яжте — каза Тамас. — Не съм гладен.
Олем повдигна вежда.
— Чак оттука чувам как стомахът ви ръмжи, сър. Трябва да пазите силите си.
— Наистина, добре съм.
Гаврил посегна към месото с голи ръце.
— Както искаш — рече той и разкъса печеното на две. Едната половина върна обратно в чинията, а другата започна да тъпче в устата си. Измежду хапките се провикна към друг, току-що пристигнал конник.
— Сър — каза Олем, докато Гаврил се отдалечаваше, — трябва да се храните.
— Вдигай хората на крак — каза Тамас. В него се надигна внезапно усещане за неотложност едновременно с надигналия се порив на вятъра, който едва не бе отвял шапката му. — Искам предната колона да е напуснала лагера до двадесет минути. — Продължи да гледа на юг, докато Олем не се отдалечи.
Шестнадесет хиляди вражески кавалеристи. Те щяха да смажат неговите две пехотни бригади. Хората му щяха да умрат гладни, изтощени и на чужда земя, докато врагът опожаряваше домовете им.
Той не можеше да допусне подобно нещо.
Той нямаше да допусне подобно нещо.
Тамас закрачи към най-близките палатки.
— Роти — провикна се фелдмаршалът. — Пригответе се за тръгване.
Сержант Олдрич и неговият взвод стрелци се бяха настанили в една огромна изоставена постройка на южния бряг на река Адра, недалеч от Гостанския фар. Сградата, някога служила за казарма, беше изоставена и празна, с изключение на едно особено, подивяло куче. Предният вход стоеше закован и преграден с вериги, но една от многобройните странични врати беше оставена отключена.
Именно през нея влезе Адамат, прекоси два опустели плаца и достигна малката столова, където Олдрич и войниците му наблюдаваха как четирите най-малки деца на Адамат разиграват пиеса.
Адамат се спря тихо на прага и не можа да сдържи усмивката си при вида на Астрит, която разсеяно играеше с тъмните си къдрици, докато се опитваше да си спомни репликите на пленената във висока кула принцеса. Ролята на злия неин похитител се изпълняваше от единия от близнаците — обвилите го стари чаршафи явно трябваше да представляват одеждата на Привилегирован.
— Тате! — извика зърналата го Астрит.
Инспекторът се оказа връхлетян от децата, които го обсипаха с прегръдки и целувки. Той се постара да целуне всяко едно от тях, като ги назоваваше по име — с изключение на близнаците. Така и не бе свикнал да ги различава и нямаше намерение да си признава.
Едва подир няколко минути боричкане на пода Адамат успя да се освободи. Той подкани малчуганите да подновят пиесата и се присъедини към сержант Олдрич на масата в ъгъла.