— Кафе? — предложи сержантът, докато разсеяно дъвчеше парче тютюн, закътано в бузата му.
— Бих предпочел чай, ако имате.
Олдрич повика един от хората си и му заръча да донесе чай. След това навъсено погледна Адамат.
— Изглеждате ужасно. Пипнаха ви, нали?
— Да. — Инспекторът установи, че наблюдава децата си. Те бяха прекрасни деца. Наистина бяха. Самата мисъл, че нещо можеше да ги сполети, караше кръвта му да кипне и затова той се насили да отмести поглед. — Но успях да се измъкна невредим. И освен това намерих леговището на Ветас.
— Не мислех, че ще успеете. — Олдрич повдигна чашата си с кафе в израз на почит. — Смятах, че подир онова, което спретнахте на хората му в Офендейл, негодникът ще се е изпарил.
Адамат изсумтя.
— Той не се бои от мен. Не мисля, че се бои от каквото и да било. Някога виждали ли сте парна машина? Днес с тях задвижват станове, чукове, печатни преси… — Адамат си припомни собствения си провал с печатницата, но успя да избута тази мисъл настрана.
— Аха — потвърди Олдрич. — Вече оборудват и кораби с тях.
— Именно. Е, Ветас е същият като тези машини. Не спира. Не мисли и не чувства. Каквато работа му възложиш, ще я свърши.
Олдрич сръбна от кафето си.
— Почти да ти стане жал за него.
— Не — каза Адамат. — Аз все още възнамерявам да му изтръгна сърцето с голи ръце.
— А аз се надявам, че ще имате тази възможност. Ще се заемаме ли с него?
— С колко хора разполагате? — попита Адамат, макар отлично да знаеше отговора.
— Петнадесет — отвърна Олдрич. — Двама да пазят децата…
— Петима.
— Петима да пазят децата, значи десет души. С нас двамата — дванадесет.
— Не стигат.
— С колко души разполага Ветас, че един взвод от най-добрите войници на фелдмаршала да не стига?
— Най-малко шестдесет главорези, сред които и Привилегирован.
Олдрич подсвирна.
— Ах. Не мисля, че можем да направим нещо по този въпрос.
— Да му се не види. Благодаря — добави Адамат, тъй като пред него бе поставена чаша с чай. Инспекторът пусна две бучки захар и започна да го разбърква, за да изстине по-бързо. — Четохте ли вече сутрешния вестник?
— Не съм. Искате ли го? Ехей, някой да донесе на детектива вестник!
Адамат мислено изруга. Той се надяваше да чуе, че Олдрич още не е видял заглавията. Нямаше никакво намерение да насочва вниманието му към тях. Е, какво да се прави.
— Спомняте ли си един Привилегирован на име Борбадор? — попита инспекторът с надеждата да смени темата.
Олдрич отговори утвърдително. При това изражението на лицето му, обичайно приветливо, неочаквано стана по-предпазливо.
— Струва ми се, че той може да ни помогне. Борбадор беше сред най-добрите магьосници от кабалата. Сам е отблъсквал атаките на кезианските магьосници при Рамензид. Зная, че Тамас го е оставил жив и го държи някъде в града. Ако успеем…
— Не — прекъсна го Олдрич.
— Какво не?
— Привилегированият Борбадор е омагьосан от повеля да убие фелдмаршала.
— Това ми е известно. Самият аз го съобщих на Тамас.
— Какво не ви е ясно тогава? Освобождаването на магьосника би изложило Тамас на опасност. Няма да го направя.
Адамат отпусна глава в ръцете си. Чувстваше, че напоследък го прави все по-често.
— Това е единственият ни шанс да отстраним Привилегирования на лорд Ветас.
— Можете да се обърнете към Таниел Двустрелни — каза Олдрич. — Той убива Привилегировани за развлечение. Пък и се носят слухове, че е в града.
— Във вестника пишеше, че тази сутрин е заминал за фронта. — Адамат осъзна грешката си още докато думите излизаха от устата му.
— Значи все пак сте чели вестника? — С ботуша си Олдрич придърпа плювалник изпод масата и се приведе над него. — Имаше ли нещо, което искахте да видя?
— Сър — провикна се един от войниците откъм прага. Беше съвсем млад, може би само с година или две по-голям от Адаматовия син Йосип. — Сър, трябва да видите това! — Той притича до Олдрич и хвърли в скута му вестник.
Сержантът го повдигна. Заглавието на първа страница гласеше: Будфил плячкосан, фелдмаршал Тамас мъртъв. Последваха няколко минути мълчание, през които Олдрич четеше статията. През цялото време младият войник остана да изчаква край масата. След като приключи, Олдрич сгъна вестника и го подаде обратно на войника.
— Нямаше ли да ми кажете?
Адамат се почувства като дете, заловено да тършува из килера.