— Щях. След като измислех начин да ви убедя да останете да ми помогнете. — Адамат преглътна мъчително. Ето че му предстоеше да изгуби и последната помощ, с която разполагаше, за да си върне Фая. Щом Олдрич отведеше хората си, Адамат щеше да остане сам с осем деца — а съпругата и синът му все още щяха да са в ръцете на врага.
— Няма какво да ме убеждавате — каза Олдрич. — Аз следвам заповед. Тамас е мой началник и стар приятел. Той ми възложи да изпълня тази задача, без значение дали самият той доживее до края на войната.
— И вие ще го сторите?
— Да.
Адамат не се стърпя да не въздъхне от облекчение. Едва сега осъзна, че по челото му е избила пот и побърза да я попие с носната си кърпичка.
— Благодаря ви. — Инспекторът замълча. — Понасяте новината изненадващо спокойно.
— На вестниците заглавия им дай — обясни Олдрич и посочи към вестника. — Той всъщност е „смятан за мъртъв“. Останал е в тила на врага заедно със Седма и Девета бригада и оттогава не е забелязван. Тези две бригади се състоят от най-коравите мъже в адранската армия. Докато не видя трупа, ще зная, че Тамас е някъде в Кез и пердаши врага.
— Да разбирам, че по никакъв начин не мога да ви убедя да освободите Привилегирования Борбадор?
— Съжалявам. Ще трябва да измислите нещо друго. И по-добре мислете бързо, защото ако вражеската армия достигне Адопещ, няма да можете да разчитате на помощта ми.
Адамат се изправи.
— Ще измисля нещо.
— И друго — каза Олдрич. — След като Тамас е смятан за мъртъв, бюрократите няма да проявяват същата склонност да ви отпускат пари. А на нас при всички положения ще ни трябват средства — я за припаси, я за подкупи. Така че ако имате някоя и друга скътана крана…
— Ще видя какво мога да направя — отвърна Адамат. Той неохотно се сбогува с децата тръгна към вратата. Сержантът го последва в коридора.
— Исках да ви кажа още нещо — каза Олдрич със снижен до шепот глас. Погледна към столовата. — За да ви успокоя поне малко. Не искам да се тревожите за децата си. Момчетата истински се привързаха към тях. Ако някой ни намери и дойде да търси децата, хората ми здравата ще го подредят, без да пестят усилия.
Адамат се опита да възпре изникналите в краищата на очите му сълзи.
— Благодаря ви — успя да промълви той. — Това наистина… наистина означава много за мен. Благодаря ви.
Адамат се прибра в убежището си към един през нощта. Уморено изкачи стълбището към етажа над хазяйката, като се вслушваше в проскърцването на старите дървени стъпала под краката си. Наистина ли бяха минали пет дни, откакто се беше намирал тук за последно? Беше нощувал на пейка в парка, в приют за бедни и на стол в едно заведение през дните, след като се бе срещнал със Съдържателя. Същевременно плануваше следващия си ход относно лорд Ветас.
Страшно му се искаше да се изкъпе.
Сусмит седеше на дивана, до притворен фенер. Боксьорът вдигна поглед от пасианса пред него, сбърчил чело.
— Здравата се притесних — оповести той.
С въздишка Адамат затвори вратата. Надяваше се, че ще може да се наспи, преди да се занимава със Сусмит. Чувстваше се отвратително. Тялото го болеше, за изминалите десет дни не беше спал като хората нито веднъж и освен това беше гладен. Досега се беше чувствал така само веднъж или два пъти в живота си, във времето, когато Мануч дойде на власт — хората бяха неспокойни и полицейските служители работеха по осемнадесет часа на ден.
Никога не си беше помислял, че отново ще се почувства така. Мислеше, че е оставил това зад гърба си.
— Съжалявам — рече той.
Сусмит отново се върна към пасианса си. Премести една карта върху друга, а нови две махна от масата и ги остави на дивана до себе си.
— Изглеждаш ужасно — продължи боксьорът.
— Така се и чувствам.
— Къде си бил? — попита Сусмит. Свитите му очи оглеждаха лицето на Адамат.
— Съдържателя ме пипна. — Адамат докуца до едно кресло край канапето и се стовари в него. — Неговите хора ме обработваха цяла нощ, преди да ме отведат при него. Оказа се, че цялата работа била някаква проклета грешка. Изхвърлиха ме навън с едно голо извинение.
— Видял си Съдържателя?
Тревога ли беше това в гласа на Сусмит?
— По-скоро бях при него. Стоях в една стая с него. Той беше зад параван. Някаква плетачка ни служеше за посредник сякаш той самият е ням. — Адамат се навъси. Може би Съдържателя наистина беше ням. Може би жената не беше просто мярка за сигурност, а негова преводачка. — Имаме ли някаква храна?
Сусмит посочи с палец една захлупена чиния край дивана. Под похлупака се криеше сандвич. Месото и сиреното се бяха постоплили, но на Адамат му се сториха най-вкусното нещо, което някога беше опитвал. Със сандвич в ръка инспекторът се отпусна обратно в креслото.