Таниел се отпусна на хълбок, за да я остави да зашие раната върху стомаха му. Макар и стиснал зъби, той потрепваше при всеки бод.
— Пола — заговори той, докато лежеше, — спомняш ли си нещо за намерението на Тамас да открие школа за барутни магове в Адопещ?
Тя почука леко с два пръста по ръката му. Да.
— Струва ми се, че Сабон отговаряше за училището. Интересно дали той е все още в столицата? Не бих отказал помощта му. — Таниел се умисли. Отново виждаше пред себе си усмивката на Сабон, блеснала на фона на смугла кожа. Сабон беше единственият човек, в чиято дума Тамас се вслушваше. Той беше научил Таниел да стреля. Добър войник и добър човек. — По дяволите, трябваше да попитам Рикар. Дори и ако Сабон е с Тамас, в Адопещ все трябва да е останал някой друг барутен маг. Имаме нужда от тях на фронта.
Ка-поел приключи със зашиването и Таниел се изправи на крака. Ризата му чернееше, вкоравена от засъхналата кръв. Миришеше на кланица. Той я остави на земята. Ка-поел щеше да намери някой, който да му я изпере. Таниел измъкна резервната си риза и я нахлузи.
Палатката му се намираше в близост до един от склоновете, които обгръщаха Суркови проход. Това означаваше, че му се налага да спи върху наклон, но също така му позволяваше да вижда голяма част от долината. В момента гледаше към лагера на Крилете на Адом. Наемниците се намираха по-близо до фронта от адранците, в източния край на долината, досами реката.
Според докладите наемниците удържаха позициите си всеки ден, но бяха принудени да отстъпват заедно с редовните адрански войски, за да не бъдат обкръжени от врага.
Ако Тамас беше тук, щеше да побеснее — хора, които се сражаваха срещу заплащане, да се представят по-добре от редовната адранска войска.
Двама от наемническите бригадни генерали бяха напуснали лагера си и вървяха към огромната синьо-бяла щабна палатка в задната част на адранската армия. Неколцина други офицери също напредваха в тази посока. Явно предстоеше съвещание. Ако Тамас беше тук, Таниел също щеше да присъства.
Но в негово отсъствие много неща се бяха променили.
Недалеч от щабната палатка се намираше столовата. В повечето армии за приготвянето на храната отговаряха избрани сред войниците готвачи, делени по роти или взводове. Тук, на фронта за прехраната се грижеше един-единствен готвач или поне така твърдяха слуховете.
Михали.
Неговото едро, шишкаво тяло веднага се забелязваше сред огньовете — той не спираше да обхожда помощничките си и да дава напътствия. Таниел се навъси. Кой беше този мъж, който се представяше за бог? Таниел бе виждал лицето на бог — Крезимир — и го беше прострелял в окото. Виж, Крезимир приличаше на бог. За разлика от Михали.
Таниел взе куртката си и заслиза към щабната палатка.
Войниците сякаш го наблюдаваха навсякъде, където идеше. Някои от тях повдигаха почтително фуражки. Някои отдаваха чест. Някои просто се взираха в него, докато ги подминаваше. При всички случаи на Таниел не му се нравеше това внимание. Нима за тях той представляваше някаква атракция? През всички тези изминали години се бе чувствал като у дома си във войската, ала сега, в отсъствието на Тамас и барутните магове, се чувстваше изолиран и чужд.
Как ли изглеждаше в техните очи? Миришеше като задната уличка на касапница и вероятно не изглеждаше по-добре. Покриваха го плитки и не толкова плитки рани, тъмните му коси бяха опърлени от барутна експлозия от вчера, а лицето му тъмнееше от мръсотия и синини.
Той самият се чудеше какво е. В пет ожесточени, кървави сражения се бе отървал без сериозни наранявания. За изминалите два дни го бяха ожулили седем куршума. И поне шест пъти се отърва на косъм от вражи щик. Възможно ли беше да е просто толкова бърз? Или ставаше дума за нещо друго?
Подобен късмет просто не се проявяваше. Беше необичайно. Така ли беше било и във Фатраста? Не, никога не беше участвал в толкова ожесточен сблъсък. Таниел си спомни как откъсва ребро на Пазителя в Адопещ и се зачуди дали имаше някаква връзка между тогавашния му късмет и новопридобитата му сила.
Вече се намираше пред щабната палатка. Без да обърне внимание на постовия, започнал да протестира, Таниел прекрачи отвъд платнището.
Завари палатката препълнена. Вътре стояха близо двадесетима офицери — всички наемнически генерали и адранските висши офицери. Ехтяха разпалени гласове, размахваха се юмруци. Таниел се вмъкна по-навътре, опитвайки се да улови нишката на разговора.