Забелязал познато лице сред тълпата, той се насочи към него.
Полковник Етан беше с десет години по-възрастен от него. Беше висок мъж, с широки плещи и кестенява, късо подстригана коса над плоско, грозно лице. Не че някой би дръзнал да му каже, че е грозен. Гренадирите от Дванадесета бригада бяха най-едрите и най-силни бойци в адранската армия и ако някой кажеше и една дума против полковника им, щеше да му се наложи да се изправи пред всички две хиляди от тях.
— Какво става? — прошепна Таниел.
Полковникът му хвърли бърз поглед.
— Говорят за… — Етан се загледа в него. — Таниел? Ямите да ме глътнат, чух, че си се върнал при нас, обаче не вярвах. Къде беше?
— По-късно ще ти разправям — отвърна Таниел. — За какво спорят?
Приветствената усмивка на Етан посърна.
— Пристигнал вестоносец от Кез. Настоявали да се предадем.
— Е, и? — изсумтя Таниел. — Няма какво да се спори. Няма да се предадем.
— И аз мисля така, но някои от горните не са на това мнение. Нещо ги е уплашило.
— Естествено, че са уплашени. Та те отстъпват от всяка битка! Ако удържим едно-едничко настъпление, ще смажем тези кезиански негодници.
— Не става дума за това — отвърна Етан. — Кезианците твърдят, че разполагат с Крезимир на тяхна страна. И то не просто в преносен, а и в буквален смисъл. Бил се намирал в лагера им.
Таниел почувства как цялото му тяло изстина. И изруга.
— Добре ли си? Не изглеждаш добре.
— Крезимир няма как да е в лагера им. Аз самият го убих.
Сега Етан го наблюдаваше особено внимателно.
— Ти… си го убил? Чух някакви невероятни слухове за битка на върха на планината, преди тя да падне, но ти…
— Да — каза Таниел. — Прострелях го в окото и в сърцето. Видях как рухва сред собствената си божествена кръв.
— Генерал Кет! — развика се Етан. — Генерал Кет! — Той сграбчи Таниел над лакътя и започна да си проправя път сред събраните офицери. Всички се заблъскаха да му направят място — никой не можеше да устои на натиска на огромния гренадир.
— Недей, Етан… — възпротиви се Таниел.
Етан го изведе в средата на помещението, където двадесетина навъсени лица нетърпеливо се взираха в тях.
— Разкажи им каквото каза на мен — обърна се Етан към Таниел.
В този момент барутният маг имаше още по-големи основания да се срамува от окървавените, разпрани дрехи и немитото си лице. Стаята като че ли леко се въртеше, а въздухът беше топъл и задушен.
Таниел прочисти гърло.
— Крезимир е мъртъв. Аз го убих.
Последвалата какофония от гласове, долитащи от всички страни, се вряза болезнено в главата му по-силно от мускетен залп. Таниел се огледа в търсене на някой, който да го подкрепи. Сред множеството зърна генерал Кет, но тя определено не попадаше сред съюзниците му. Къде ли беше генерал Хиланска?
— Оставете го да продължи! — изкрещя женски глас. Той принадлежеше на бригаден генерал Абракс от Крилете на Адом. Беше десет години по-млада от бащата на Таниел, с два пъти по-строго лице и късоподстригана до ушите коса. Униформата ѝ беше бяла с червено и златно по кантовете.
Генерал Кет се възползва от настъпилата тишина, за да отправи насмешлива усмивка към Таниел.
— Невъзможно е да се убие бог.
— Аз го сторих — възрази Таниел. — С очите си видях как умира. Застрелях го с два омагьосани куршума. Видях как попаднаха в целта. Видях как той рухва. Бях в планината, когато тя започна да се срива.
— Нима? — настоя Кет. — Тогава как успяхте да слезете?
Таниел понечи да отвърне, но замълча. Как наистина беше слязъл? За последно помнеше как прегръща зашеметената Ка-поел в опит да я предпази от срутващите се отломки.
— Така си и мислех — продължи генерал Кет. — Барутът ви е размътил мозъка.
— Той е герой, генерале! — възрази полковник Етан.
— Дори героите понякога си губят ума! Полиция! Изведете го! Един капитан няма място на това съвещание.
Някой изблъска Таниел настрана и той чу нечий глас да казва:
— Крезимир бил при тях? Що за глупости?
— Аз го видях.
Всичко притихна. Таниел познаваше този глас. Генерал Хиланска.
Хиланска седеше, докато всички останали бяха прави. Носеше парадната си униформа, обкичена с десетки медали, с прясно колосана яка. Празният ляв ръкав стоеше прикрепен към гърдите. Генералът изглеждаше изтощен. Едрото му тяло беше провиснало от ръба на стола, лицето му беше изопнато от умора.
Боботещият, равномерен глас на Хиланска продължи:
— Всички вие го видяхте! На сутрешните преговори. Той беше там, проклети глупаци, а вие не му обърнахте внимание. Беше мъжът отзад, който мълчеше. Носеше златна маска, с отвор само за едното око. Ако някой от вас си беше направил труда да слуша, Привилегированите от Крилете на Адом казаха, че той направо смърдял на магия — магия, по-силна от всичко, което някога са виждали.