Щом Сабон беше мъртъв, тогава може би същото се отнасяше и за Тамас.
Нима Таниел оставаше последният барутен маг в цял Адро? Така изглеждаше. Адранската войска отстъпваше ежедневно. Крезимир беше жив и изискваше от тях да се предадат. Какво можеше да стори Таниел?
Да се бие.
Единственият възможен отговор.
Глава петнадесета
Тамас стоеше изправен в стремената и наблюдаваше през далекогледа как вражеските разузнавачи прекосяват и последния хребет, който делеше кезианската кавалерия от двете адрански пехотни бригади.
Подир още няколко секунди оглеждане фелдмаршалът се отпусна в седлото си и подаде далекогледа на Олем.
— Приблизително две трети от хората ни ще са навлезли в гората, когато врагът ни достигне.
Зад него, над планините се издигаше Юндорийската гора. Прерийните земи около леса бяха изсечени още преди век, ала самата Юндора представляваше барикада от дървета, защитена с кралски декрет и обявена за национално богатство на Кез. Местността тук рязко се променяше — хълмовете на прерията преливаха в остри планински хребети, които се виеха като могъщи стари корени към Кехлибарената шир.
Тамас подозираше, че кезианците са обявили гората за национално богатство не толкова заради затрудненията по изсичането ѝ, колкото заради слабостта на краля към лова.
Той пришпори коня си и препусна обратно, за да настигне края на колоната. Хората му напредваха с по-бавен от обичайния си ход, защото другарите им, до този момент вървели в редици по шестима, сега поемаха по четирима заради стесняващия се горски път.
— Полковник Арбър — приветства Тамас, достигнал ариергарда. По армейските стандарти полковник Арбър беше древен. Той беше с десет години по-възрастен от Тамас и отдавна беше изгубил голяма част от слуха и всичките си зъби. Въпреки годините си, можеше да върви, да се бие и да пие като тридесетгодишен — факт, който Арбър приписваше на непоклатимия си режим от чаша вино и скъпа пура преди лягане. Полковникът крачеше в самите крайни редици на колоната, окачил пушката си на рамо като най-обикновен войник. На колана му се поклащаше кавалерийска сабя. Войниците от Първи батальон на Седма бригада попадаха сред най-добрите хора на Тамас. Неслучайно именно те съставяха ариергарда.
— Да? — отвърна полковникът.
— Да беше възседнал кон. — Тамас трябваше почти да крещи, за да е сигурен, че полковникът ще го чуе.
Полковникът размърда челюст и извади изкуствените си ченета.
— Не върви — отвърна той. — Задницата ми не търпи седло. Пък и нали конете ни трябват за разузнаване, сър. — При това Арбър хвърли многозначителен поглед към конете на Тамас и Олем.
— След петнадесетина минути ще си имаме компания — каза Тамас. — Ще се натъкнат първо на вас. Искам да се оттегляте в движение. Равномерно и спокойно.
Арбър прочисти гърло и изплю дълга и гъста храчка.
— Батальон! — провикна се той. Сред предните редици някакъв капитан подскочи сепнато. — Сложи щиковете! Заеми формация за непрекъсната стрелба. Пъзльовци след десет минути!
Сержантите предадоха нареждането по протежение на колоната, макар че поне половината бригада трябваше да ги е чула. Арбър отри изкуствените ченета в куртката си и ги прибра в задния си джоб.
— Не искам да се счупят в предстоящата битка — намигна той на Тамас.
— Аха. — Фелдмаршалът пришпори коня си по посока на барутните магове, които маршируваха по-напред. Зад него батальонът на Арбър се разгръщаше сред прерията в широка дъга.
— Сър! — Андрия отдаде чест, когато Тамас се изравни с кабалистите. Още петима магове се събраха около него. Всички бяха прекарали нощта в разузнаване и лов, за което свидетелстваха торбичките под очите им. Миризмата на барут ги обгръщаше като облак.
Фелдмаршалът пое успоредно с тях.
— Кезианският авангард е зад онзи хълм. Около хиляда и двеста драгуни, приближаващи бързо.
— Ще ги отблъснем ли? — попита Андрия с обичайното си жадно изражение, щом станеше дума за проливането на кезианска кръв.
— Не — каза Тамас. — Авангардът им разполага с около час преднина пред останалите. За нас е по-важно дотогава да достигнем гората. Не се притеснявай — додаде той, забелязал разочарованието на Андрия. — Няма да мине без убийства.
Фелдмаршалът огледа бойното поле — защото пътят беше именно това. Нямаше съмнение, че в следващия час ще бъде пролята първата кръв. Преценяващият му взор обхвана разположението на дърветата и особеностите на терена, преди да се насочи към каменните стени на изоставения град Юндора. При други обстоятелства, оставили му малко повече време за подготовка, било то ден или дори няколко часа, фелдмаршалът щеше да успее да подготви капан, който да види сметката на вражеския преден отряд. Но в настоящата ситуация трябваше да изтегли хората си в леса.