— Сър?
— Какво е състоянието на Първи батальон?
— Още шаваме, сър. Хубаво ги подредихме. Още не мога да дам точна бройка, но да съм изгубил не повече от двеста души.
Двеста души от най-добрия батальон на Тамас. Почти една четвърт от състава му. Победата срещу близо хиляда и двеста драгуни си оставаше впечатляваща, но Тамас не можеше да си позволи да загуби и едничък войник, камо ли двеста от най-елитните си бойци.
— Събери ранените си и ги изпрати напред. Оберете от бойното поле всичко, което може да е от полза.
— Разрешавате ли да доубием повалените коне, сър? — поинтересува се Арбър. — Месото ни е нужно.
— Да. Погрижете се да погребете погиналите си другари по войнишки. Иска ми се да имахме повече време, но възнамерявам по времето, когато същинските сили на врага пристигнат, вече да сме навлезли в гората.
Арбър кимна отсечено и веднага започна да дава нареждания на хората си.
— Какво е това фронтово погребение, сър? — поинтересува се Олем.
— Така правехме по време на походите в Гурла. Когато не ни оставаше време да погребем мъртвите си другари, загръщахме телата им в собствените им палатки, надписвахме ги и се надявахме, че врагът ще прояви достатъчно благоприличие и ще ги погребе по подобаващия им начин. — Тамас въздъхна. Не харесваше този тип погребения. Мъртвите заслужаваха повече уважение.
— А те?
— Какво?
— Погребваха ли ги по подобаващия начин, сър?
— В четири от пет пъти — не. Оставяха телата да се разлагат в гурланския пек.
Тамас се спусна от седлото и се приведе над ранен адрански войник. Пехотинецът се взираше в небето, стиснал зъби — коляното му беше кървава пихтия. Единствен поглед стигаше на Тамас да разбере, че най-вероятно ще се наложи кракът да се ампутира. А междувременно войникът трябваше да бъде преместен, но как? Фелдмаршалът извади ножа си и протегна дръжката към ранения.
— Захапи — каза му. — Така няма да боли толкова. Олем, прати неколцина от момчетата да огледат града. Може би ще намерят няколко изоставени коли. Гавриле, кажи на хората си да уловят оцелелите кезиански коне. Може да ни потрябват.
Той се загледа към южния хоризонт. Съвсем скоро петнадесет хиляди кавалеристи щяха да изникнат над хребета на хълма.
На Адамат му бяха нужни четири дни търсене и над хиляда крана подкупи, преди да открие мястото, където фелдмаршал Тамас държеше Борбадор — единствения оцелял Привилегирован от някогашната адранска кабала.
Имаше ирония във факта, че инспекторът използваше парите на фелдмаршала, за да неутрализира собственото му нареждане.
До него стоеше полковник Верундиш. Тя беше интелигентно изглеждаща жена, прехвърлила петдесетте, от деливански произход. Черната ѝ кожа изглеждаше като продължение на изрядната тъмносиня униформа, а черната ѝ права коса беше вързана на опашка.
— Той е тук? — попита Адамат.
— Да — отвърна тя.
Двамата се намираха в най-северната част на столицата, на място, където редиците къщи неочаквано отстъпваха пред земеделски земи. Тукашните улици не воняха на сажди и изпражнения. Наоколо почти не се виждаха нито фабрики, нито хора.
Нелошо място за живеене. Ако Адамат доживееше да се пенсионира, може би той и семейството му можеха да се преместят тук.
Верундиш кимна към имението под тях. Градината имаше занемарен вид, повечето прозорци бяха строшени, а по стените личаха нанесени щети. Личеше, че и този дом е бил оплячкосан от войниците на Тамас и сетне, след екзекутирането на предишния му собственик, бе станал общодостъпен за хората.
Адамат последва Верундиш по нанадолнището и влезе в двора на имението през някаква задна порта. Окаяният вид на мястото караше Адамат да изпитва жал. Не таеше голяма любов към аристокрацията, даже изобщо, но много от тези имения бяха представлявали архитектурни шедьоври. Някои бяха изгорени до основи, други бяха разрушени заради камъните им. Този се беше отървал единствено с вандализъм.
Двамата влязоха през слугинското крило и се отправиха към втория етаж. По пътя Адамат наброи над двадесетина мъже и жени, все войници, ако можеше да се съди по вида им. Напук на лятната жега всички носеха шинели над униформите си. Докато ги подминаваше, всеки от тях му хвърли по един бегъл поглед.
Специфичните им нашивки над значка с барутен рог указваха принадлежността им към Железните оси, още от най-добрите войници на Тамас.
Верундиш спря пред последното помещение в края на слугинското крило.