— Имате пет минути — каза тя.
— Какво ще стане с него сега? — попита Адамат. — След като Тамас е мъртъв?
Полковникът сви устни.
— Ако Тамас е мъртъв, ще изчакаме генералите му да се завърнат в столицата, за да им го предадем. Те ще решат съдбата му.
— Той вече не застрашава фелдмаршала.
— Не ме интересува какво си мислите, че знаете, инспекторе — каза Верундиш. — Фелдмаршалът унищожи кралската кабала с причина, а този човек е последният ѝ жив представител. Вървете — отново подкани тя и извади джобния си часовник. — Вашите пет минути вече започнаха да текат.
Адамат отвори вратата и се вмъкна вътре.
Привилегированият Борбадор седеше в един от ъглите на стаята, завързан за стол. Краката му бяха здраво пристегнати към тези на стола, а ръцете му бяха заключени в метални ръкавици, които възпираха движението на пръстите му. Въпреки това не изглеждаше да му е неудобно. Беше по-слаб, отколкото Адамат си го спомняше, а брадичката му приютяваше гъсто израснала брада. Пред стола му имаше стойка от онези, върху които музикантите държат нотите си. Бо вдигна очи от нея.
— Бо — каза Адамат и свали шапката си, взимайки я в ръце.
Магьосникът прочисти гърло.
— Да?
— Името ми е Адамат. Запознахме се преди няколко месеца в Рамензид.
— Да, инспекторът. Помня ви. Вие разказахте на Тамас за повелята, под която се намирам.
Адамат сгримасничи.
— Моля да ме извините. Тогава работех за него.
— Но вече не?
— Носят се слухове, че той е мъртъв.
Бо разкърши врат — единственото възможно за него движение — но не каза нищо.
— Бо — продължи Адамат, — огърлицата на врата ви, онази, която подхранва повелята, да се е разхлабвала в последно време?
Борбадор присви очи насреща му. Едва забележимо, но достатъчно, за да може Адамат да разбере всичко, което го интересуваше. Повелята все още действаше. Тамас беше жив. И Бо беше пропуснал да го съобщи на охраняващите го войници.
— Интересно — каза Адамат на глас.
— Бихте ли отгърнали на следващата страница? — попита Бо, кимвайки към пиедестала пред себе си.
Инспекторът пристъпи към него и видя, че върху стойката бе положена книга. Той услужливо обърна страницата и я приглади с ръка.
— Много ви благодаря. Вече от половин час четях едно и също…
— Колко силна е повелята да убиете Тамас? — попита Адамат.
— Защо питате?
— Можете ли да ѝ устоите? В момента фелдмаршалът се намира доста далеч от Адопещ. Можете ли да устоите на повелята да тръгнете да го търсите?
— За известно време — потвърди Бо. — От смъртта на крал Мануч са изминали едва шест месеца. Мисля, че разполагам с още около година, преди повелята да ме убие.
— Две минути! — провикна се полковник Верундиш от коридора.
Инспекторът понижи глас.
— Ако ви освободя, ще ми помогнете ли?
— С какво да ви помогна?
— Трябва да спася жена си и да убия човек, който представлява заплаха за цялата държава.
Адамат нямаше представа дали Бо е патриот, но добавката звучеше добре.
— Какво е това, някакъв евтин роман? — презрително се подсмихна Бо.
— Доста е сериозно всъщност.
Усмивката на магьосника изчезна.
— Защо ви е моята помощ?
— Човекът, когото трябва да убия, разполага с над шестдесет телохранители, сред които има и Привилегирован.
— Така ли било? Вие работите за фелдмаршал Тамас — понастоящем смятан за мъртъв — и преследвате човек, който е отвлякъл съпругата ви и който е достатъчно влиятелен, за да си позволи услугите на шестдесет пазачи и Привилегирован? — Адамат на практика можеше да усети желанието на Бо да раздвижи пръстите си. — Някога да сте обмисляли оттеглянето си от разследванията, инспекторе?
— И представа си нямате.
— Измъкнете ме оттук и ще стана и шут в кралската пантомима, ако пожелаете — каза Бо.
Адамат го наблюдаваше замислено. Дали този човек се намираше в състояние да се изправи срещу друг магьосник? Инспекторът знаеше, че Привилегированите се нуждаят от ръкавици, за да боравят с магията си и да се защитят от допира с Отвъд. Само че ръкавиците на Бо не се виждаха никъде. И можеше ли изобщо да се довери на един Привилегирован?
— Добре тогава. Ще направя каквото мога — обеща Адамат.
Верундиш отвори вратата.
— Времето изтече, инспекторе.
Тя го съпроводи до изхода на слугинското крило. Достигнали края на двора, жената го спря и попита:
— Ще се оправите ли нататък?
— Да. — За един дълъг момент Адамат я изучаваше. Тя го наблюдаваше с неразгадаем поглед. Можеше да познае, че е военна и без униформата — стоеше изпъната, със сключени зад гърба ръце, като войник в свободно положение.