Какво би сторил Тамас?
Ха, Тамас щеше да удържи позициите. Това беше всичко, което се изискваше от адранската армия: да престане да губи територия с всеки изминал ден.
Таниел можеше единствено да се сражава. Нямаше как да попречи на генералите да заповядат отстъпление дори и когато усещаше, че кезианците са на ръба да се пречупят и да побегнат. Той не можеше да свърши цялата работа сам.
— Нещата, които събираш — обърна се Таниел към изправящата се Ка-поел, — само на живите ли принадлежат?
Тя кимна и постави нещо в една от кесийките в торбата си.
Дори и оцелелите оставяха частица от себе си на бойното поле. Кръв, коса, нокти. Понякога някой пръст или парченце кожа. Ка-поел прибираше всичко това и го пазеше за по-късно.
Таниел трепна при неочаквания пукот на мускет, ала се оказа, че става дума за военен полицай, прострелял крадец. Барутният маг навлажни устни и отново погледна към кезианския лагер. Ами ако Крезимир също обхождаше полесражението? Ами ако зърнеше Таниел? Ако разпознаеше в негово лице простосмъртния, дръзнал да го простреля?
— Връщам се в лагера — каза Таниел. На няколко пъти по време на дългия обратен път той се извръща през рамо и наблюдава как Ка-поел продължава да крачи сред труповете.
Той достигна лагера точно за вечеря. Квартирмайстори се връщаха при хората си с порции месо, котлета със супа и самуни хляб. Войниците рядко виждаха толкова добра храна на бойното поле. Таниел долови аромата на храната и устата му се напълни със слюнка. Онзи готвач, Михали — бог или не — приготвяше невероятни ястия. Таниел не знаеше, че хлябът може да съчетава толкова различни вкусове и да е така мек.
Той влезе в стаята си. Генерал Хиланска бе успял да му намери собствено помещение. Не беше кой знае какво, но поне можеше да се усамотиш. Таниел грабна куртката си, напъха няколко фишека в джоба ѝ и колебливо се загледа в колана с оръжията си. Трябваше да може да броди из собствения си лагер без опасения, но нещо го тласна да се въоръжи. Може би беше просто параноя. А може би беше заради мисълта, че военната полиция на генерал Кет все още го издирваше. Защо не го бяха намерили досега, никой не знаеше.
Таниел закопча колана, с два пищова, около кръста си.
Беше изминал едва няколко крачки от палатката си, когато някакъв войник го заговори.
— Сър!
Таниел спря. Войникът беше млад, на около двадесет и пет, и все пак по-възрастен от Таниел. Според отличителните му знаци беше редник от Единадесета бригада.
Таниел не отговори и войникът продължи колебливо:
— Сър, ние с момчетата се чудехме дали бихте ни оказали честта да вечеряте заедно с нас. Храната е все същата, сър, а компанията е добра. — Той държеше фуражката си в две ръце и не спираше да я мачка.
— Къде? — попита Таниел.
— Съвсем наблизо, сър — оживи се войникът. — Останала ни е една дамаджанка с дубински ром, а Финли много го бива с флейтата.
Таниел, жегнат от някакво подозрение, отпусна ръка върху дръжката на единия от пистолетите си.
— Защо си толкова нервен, редник?
Войникът сведе глава.
— Простете, сър, не исках да ви притеснявам.
Той понечи да се отдалечи, видимо разстроен.
С няколко едри крачки Таниел го догони.
— Спомена нещо за дубински ром?
— Тъй вярно.
— Невероятна гадост. Пият я простите моряци.
Войникът се навъси, сбърчил чело.
— Това е най-доброто, с което разполагаме, сър. — В очите му проблесна гняв.
И двамата спряха по средата на пътя, войникът продължаваше да стиска фуражката си. Сега той се взираше ядно в Таниел. По погледа му можеше да се разгадае какво се върти в главата му: Проклети офицери. Мислят си, че са толкова големи и могъщи. В офицерската столова си имат изобилие от отбрани неща за пиене. Не искат да седнат с един обикновен войник дори само за момент.
— Как се казваш, войнико?
— Флинт.
Тонът на редника ставаше по-свойски — без „сър“ накрая. Таниел кимна сякаш не беше забелязал.
— На кораба, с който се връщах от Фатраста, имаше само дубински ром. Цяло лято не съм го вкусвал. За мен ще бъде чест, ако ме приемете.
— Подигравате ли ми се?
— Не — отвърна Таниел. — Ни най-малко. Води.
Лицето на Флинт започна да се прояснява.