— Това — Фейнт посочи с пръст Таниел — е факт. — Тя потъна в палатката си за момент, а когато се появи отново, в ръцете си стискаше дамаджана. — Донеси си флейтата, Финли — каза жената. — Омръзнаха ми тези мрачни приказки.
На Таниел предложиха да пие първи. Той отпи една глътка и усети как цялото му тяло потръпна. Тръсна глава и обърса уста в ръкава си.
— Баща ми работи за Дубин — обясни Фейнт, докато поемаше дамаджаната. — Проклетията има вкус на демонска пикня, нали? — Тя отметна глава назад и удари една здрава, продължителна глътка.
Таниел се облегна назад, загледан в огъня. Не можа да се сдържи да не прихне, когато Флинт изплю своята дажба връз огъня и пламъците лумнаха моментално.
— Не го хаби! — провикна се Фейнт и побърза да грабне дамаджаната от ръцете му.
Само след още няколко глътки Таниел почувства влиянието на алкохола. Сковаността напусна тялото му, а мисълта му се замъгли. Той се намести удобно, загледа се в огъня, а не след дълго Финли започна да свири на флейтата си.
Беше тиха, тъжна мелодия. Нищо общо с пронизителната пискливост, с която Таниел обикновено асоциираше звуците на флейта. Скоро Фейнт запя. За изненада на Таниел, гласът ѝ бе чист тенор.
Таниел започна да се унася. Болките вече не измъчваха тялото му, фронтът изглеждаше далеч.
Той дочу някакво шумолене, толкова тихо, че можеше и да си го е въобразил, но тогава в скута му се намести Ка-поел. Просто така. Без да пита или да се колебае, с увереността на отдавнашна любима. При други обстоятелства Таниел би се смутил. В момента обаче той се чувстваше отпуснат и загрят. Доволен. Дори щастлив.
В този унес той изгуби представа за времето. Събуди се с притреперване. Не можеше да определи колко време е минало, но слънцето бе залязло и над тях се бе простряло звездното небе. Нима онзи миг доволство му се беше присънил?
Не.
Флинт се взираше в червената жарава. Финли прибираше флейтата си, а Фейнт похъркваше тихо, легнала на земята край огнището. Ка-поел лежеше свита в прегръдките на Таниел. Очите ѝ бяха затворени, с лека усмивка на лицето.
Със свободната си ръка Таниел отмести един рижав кичур от челото ѝ. Косите ѝ растяха изненадващо бързо и червеното изглеждаше по-наситено и по-ярко отпреди.
Барутният маг почувства нечий поглед върху себе си. Флинт го гледаше.
— Тя е красива — каза той.
Таниел предпочете да замълчи. Не се чувстваше уверен в себе си, за да го направи. Думи като неблагопристойно и дивачка минаха през ума му, но те бяха лишени от обичайната си острота. Какво значение имаха тези неща? Всеки следващ ден можеше да се окаже последен.
— Благодаря — каза той, — че ме поканихте.
— Удоволствието беше наше, сър. На войниците рядко им се удава възможността да вечерят с герой като вас.
— Аз не съм герой. Аз съм просто човек, чието сърце е изпълнено единствено с ярост.
— Ако в сърцето ви наистина имаше само ярост, това момиче нямаше да спи толкова спокойно, положила глава на него — каза Флинт и му намигна. Таниел се изчерви. — Но трябва да ви предупредя, сър…
— Слушам те.
— Военната полиция ви търси. Говори се, че генерал Кет иска да ви обеси.
Таниел се навъси.
— Ако ме търсеха, досега да са ме намерили. Всеки ден съм на фронтовата линия.
— Не искат да ви арестуват пред хората. Вие всеки ден спасявате мнозина на фронта. Войниците не са сигурни дали сте демон или агнел, но виждат, че вас ви е грижа за тях. Виждат как се сражавате, докато останалите офицери стоят далеч назад и ни гледат как умираме. Ако бъдете задържан публично, има опасност да избухне бунт.
— Стаята ми не е много трудна за откриване — рече Таниел и погледна към барачката, в която нощуваха двамата с Ка-поел.
— Ченгетата подпитват, естествено. Нас ни питаха няколко пъти — подсмихна се Флинт. — Всички им казват да вървят да ви търсят на фронта.
Таниел почисти парченце хрущял, заседнало между зъбите му. Значи пехотинците му пазеха гърба. Тази им проява на привързаност пробуди у него най-вече тъга. Той не заслужаваше подобна закрила. Всеки ден излизаше на фронта, защото умееше единствено да убива. Не защото искаше да спаси войниците.
— В такъв случай трябва да ви благодаря и за това.
— Не е необходимо, сър — каза Флинт. — Просто продължавайте да бдите над нас. Никой друг не го прави.
— Ще се постарая.
— И още нещо, сър. Стойте настрана от Трета. Генерал Кет е много обичана от бригадата си. Не зная защо, но хората ѝ са изключително предани и не биха се поколебали сами да ви предадат на военната полиция.