Таниел намести тежестта на Ка-поел върху рамото си и внимателно се изправи, държейки я на ръце. Тя не реагира на разбутването, освен че сгуши лицето си по-близо до врата му. Допирът беше лек и нежен и Таниел почувства как тялото му се отзовава.
— Лека нощ, Флинт.
— Лека нощ, сър.
Таниел отнесе Ка-поел обратно в бараката им. Положи я в леглото си и я зави с одеяло, преди да извади барутен фишек от джоба си.
Няколко мига остана загледан в заряда. Една малка доза барут щеше да му позволи да вижда по-добре в тъмното. Нямаше да му се наложи да запалва фенера. И без това в последно време почти не спеше. Трудно му беше да си спомни кога за последно се е наспивал както трябва. Можеха ли хората да съществуват по този начин? Той се чувстваше вдървен и бавен, сякаш се движеше в сън.
Но барутът неизменно прогонваше сънливостта и възвръщаше жизнеността му.
Таниел взе щипка барут и я доближи до носа си. Спря. Свали я обратно и върна праха във фишека, като наново пристегна хартията. Драсна клечка кибрит и запали лампата край леглото. Помещението бе залято от светлина.
Таниел издърпа пушката си изпод леглото и започна да я почиства. Рутинният процес го успокои и му позволи да овладее мислите си. Той престана да мисли за Ка-поел, свита в леглото му, за полицията на генерал Кет, за смъртта на баща си и за непреклонния напредък на кезианската армия.
Той приключи с пушката и почисти и пистолетите си, след което приготви няколко дузини фишеци. Улови се, че не може да откъсне очи от черния прах. Нуждаеше се от него. Копнееше за него.
Но не си разреши да вземе.
Накрая дойде ред и на щика. Таниел го извади от кожената му обвивка и го огледа под светлината на лампата. В един от жлебовете тъмнееше петънце засъхнала кръв. Той го отстрани, след което излъска метала. Усетил леко движение зад себе си, той се извърна.
Ка-поел лежеше с подпряна на лакът глава. Другата ѝ ръка стоеше отпусната на хълбока. Зелените ѝ очи се взираха в него. Ризата ѝ леко се беше повдигнала и разкриваше луничките върху кръста и извивката на бедрата ѝ. Таниел почувства как пулсът му се ускорява.
— Трябва да убия Крезимир — каза той. — Този път завинаги. Но не знам как.
Ка-поел се премести към ръба на леглото. Тя се приведе, бръкна под леглото и отвори торбата си. След кратко ровичкане извади някаква кукла.
Таниел преглътна тежко. Восъкът представляваше съвършеното подобие на човек. Златна коса, красиво лице, крепки рамене и почти по женски чувствени устни. Таниел веднага разпозна лицето. То принадлежеше на мъжа, спуснал се върху облак от небесата.
Крезимир.
Но Ка-поел никога не беше виждала Крезимир. Поне така си мислеше той. Откъде знаеше как изглежда?
— Не мисля, че дори твоята магия е достатъчно силна, че да убие бог. Аз го прострелях с два от куршумите с червена ивица.
Ка-поел замислено допря пръст до брадичката си. Показалецът ѝ бавно се спусна по шията, после над ризата, между гърдите ѝ. Спря, след което отново се насочи към шията ѝ. Тя направи отсечено движение и разпери пръсти.
— Кръв? — попита Таниел с пресъхнало гърло.
Тя кимна.
— Кръвта на Крезимир?
Ново кимване.
— Никога няма да успея да се приближа достатъчно.
Ка-поел безмълвно изрече дума. Опитай.
— Искаш да се хвърля срещу един бог с надеждата, че ще успея да пролея кръвта му?
Ка-поел спусна крака на пода. Измъкна щика от ръцете му и го остави на масичката. Премести се върху скута му, като го възседна.
— Пола, аз не…
Тя допря пръст до устните му. Той си спомни пушалнята за мала в Адопещ. Как се бе притиснала плътно до него в хамака, лицето ѝ — така близко до неговото. Той потръпна.
Ка-поел допря два пръста до устните си и ги премести върху челото му. Отново изрече дума.
Макар и беззвучно, словото отекна в ума му.
Спи.
Спи.
Той почувства как се обляга назад и клепачите му се затварят, изведнъж станали непоносимо тежки.
Спи.
— Защо ухажвате лейди Винцеслав? — попита Нила.
Най-забележителното в трапезарията на лорд Ветас бе огромната маса от твърдо дърво, която можеше да събере шестнадесет гости. Ветас седеше на централното място, с празна чиния пред себе си и чаша червено вино в дясната си ръка. Лявата почиваше върху плота на масата с леко раздалечени пръсти. Нила седеше от дясната му страна, а Яков от лявата. Фая седеше до Нила.
Като малка Нила си мечтаеше как гостува на приеми в изискани зали, как се любува на отражението си в сребърни съдове и отпива от позлатени винени чаши. Никога не си беше представяла, че един ден мечтата ѝ ще се превърне в кошмар.