За десета поредна вечер те се хранеха заедно с Ветас. Въпреки обичайната суматоха, изпълваща дома денем, и множеството от мъже — в някои дни наброяващи повече от шестдесет — вечерите неизменно протичаха тихо. Ветас използваше времето, за да обучава Нила да се държи изтънчено и да засипва Яков с похвали и подаръци. Нила ненавиждаше всяка секунда от тези вечери. Лордът не спираше да говори за незначителни неща, като от време на време добавяше по някое напътствие или пък разпитваше гостите си.
Нила отлично знаеше, че това не беше проява на дружелюбност. Ветас изтръгваше информация. Откриваше нови неща за тях и ги складираше в онзи свой коварен ум.
Разбира се, за себе си не издаваше нищо. Беше майстор в избягването на въпроси. Ето защо Нила се изненада, когато благоволи да отговори на нейния.
— Лейди Винцеслав — обясни Ветас — притежава елитните наемници от Крилете на Адом. Вярвам, че си чувала за тях?
— Всеки е чувал за тях — каза Нила и хвърли бърз поглед към Фая. Жената седеше сковано на стола си, втренчена в празното място до Яков. През всяка една от досегашните вечери там бе седял синът ѝ Йосип, юноша на около петнадесет, с липсващ безименен пръст на дясната ръка. Тази вечер столът беше празен.
— Почти всеки, да — съгласи се лордът. — В момента те се сражават срещу кезианската армия. Аз бих искал да ги използвам за друго.
Нила заръчка храната с вилицата си. Не искаше да е тук. Не искаше повече да гледа безчувственото лице на Ветас.
— И това е всичко? Те са наемници. Не можете ли просто да… ги наемете?
— Това е всичко — каза Ветас и ѝ отправи скована усмивка.
Това далеч не беше всичко, разбира се. Съществуваше и друга причина, поради която ухажваше дамата. Вероятно наистина искаше да наеме хората ѝ, но замисълът му едва ли се изчерпваше само с това. Не че на Нила ѝ пукаше. Просто ѝ се искаше тази вечеря да приключи. Но нямаше. Не и докато Ветас не кажеше.
— Вие искате да я използвате — каза тя.
Ветас я погледна въпросително над ръба на чашата си.
— По някакъв начин да я включите в замислите си… — Тя посочи по протежение на масата. Като се изключеше тукашния край, останалата част от нея беше покрита с документи — писма, списъци, фактури; всичко, свързано с дейността на лорда. Нила беше прочела няколко от тях, когато ѝ се бе удала възможност. Не изглеждаше да имат някакво значение.
Ветас се усмихна на Яков.
— Лейди Винцеслав е вдовица и много интелигентна жена. От нея би излязла чудесна съпруга.
— Съпруга? — прихна Нила. Почти в същия миг тя се опомни и сепнато притисна длан над устата си.
— Да — потвърди Ветас сякаш не беше чул неверието в гласа ѝ. — Съпруга. — Той се приведе към Яков. — Нали разбираш, че всеки благородник се нуждае от добра съпруга. Важно е да се ожениш за жена с връзки.
— Да, чичо Ветас.
— Добро дете.
— Чичо Ветас, аз мислех, че в Адро вече няма благородници?
Ветас му кимна.
— Адранските благородници се крият, момчето ми. Не забравяй, че ти си престолонаследникът. Някой ден благородниците ще се завърнат и когато това стане, ти ще застанеш начело.
Нила престана да ровичка в чинията си. За първи път чуваше Ветас да отваря дума за аристокрацията. Винаги се бе досещала, че Яков, в качеството си на кандидат за престола, има своето място в плановете на лорда, ала до този момент той не бе говорил за това.
Тя зачака Ветас да продължи. Той обаче само отпи глътка от виното си.
Фая продължаваше да се взира в празния стол срещу нея. Беше започнала да се поклаща едва забележимо, с отпуснато чене и сбърчено чело.
— Вие използвате всички — каза Нила. — Мен. Яков. Лейди Винцеслав. — Какво всъщност искаш от нас? — идеше ѝ да изкрещи. — Защо си дошъл в Адопещ?
Ветас я погледна с известна изненада.
— Разбира се. Нали така правят благородниците. Но — той се пресегна и бащински потупа ръката на Яков — то е за ваша защита. Аристократите са длъжни да защитават народа, без значение до какви неприятни средства им се наложи да прибегнат.
Нила стовари длан върху плота, с което стресна Яков.
— Престанете! — кресна тя. Трябваше да се вкопчи в ръба на масата, за да спре треперенето си.
— С какво да престана? — невинно се поинтересува Ветас.
— Нила — обади се Яков, — защо крещиш на чичо Ветас?
Ветас отново ѝ се усмихна сковано.
Тя щеше да сграбчи ножа за хранене и да се нахвърли върху него, ако Фая не беше заговорила.