— Къде е синът ми?
Пръстите на Ветас изтрополиха по масата. Вниманието му се пренасочи от Нила към Фая.
— Нила — каза той, без да я поглежда, — мисля, че е време да заведеш Яков в стаята му.
— Няма ли да има десерт, чичо Ветас? — попита момчето.
— Разбира се, детето ми. Ще заръчам да ти донесат. Бягай сега.
Нила все още се изкушаваше да грабне ножа и да се хвърли към лорда. В продължение на една секунда тя остана неподвижна, заета да преценява шансовете си за успех.
— Ела, Яков — каза накрая и се надигна от мястото си, като протегна ръка към детето.
Тя заведе Яков на горния етаж и му помогна да извади няколко играчки, преди да влезе в собствената си стая и да изхвръкне в коридора. Стъпваше внимателно, за да избегне скърцащите дъски, и така се прокрадна до стълбището на прислугата, отвеждащо до кухнята. Нила слезе до средата му и положи ухо на стената.
— … била опожарена — спокойно казваше Ветас. Гласът му беше приглушен от стените. — Имало единадесет гроба. Изглежда огънят ги е връхлетял в леглата им. Местните казаха, че намерили единствено пепел и овъглени кости.
Разнеслото се ридание сепна Нила. Последва тихият звук на плач. Фая.
Ветас продължи сякаш не беше забелязал реакцията на Фая.
— Няма да имам време да проуча въпроса лично. Във всеки случай изглежда, че всичките ти деца са мъртви.
— Къде е синът ми? — настоя Фая. Хлипането ѝ притихваше, последвано от няколко подсмърквания.
— Освен това получих достоверни сведения, че съпругът ти е бил затворен от Тамас. Изглежда, е признал, че е изнудван, и фелдмаршалът възнамерява да го екзекутира по обвинение в държавна измяна. — Гласът на Ветас продължи все така монотонно, като че говореше за времето. — Информаторите ми сред служителите на затвора не са много, но би трябвало до около седмица да разполагам с повече информация.
— Къде — масата изкънтя като от нечий удар с юмрук — е синът ми?
— Предвид арестуването на твоя съпруг, двамата със сина ти вече не сте ми нужни. Теб ще задържа за някоя и друга седмица, а сина ти продадох на кезианците. Той ще бъде пренесен тайно…
Прекъсна го рев, последван от трясък. Стените се разтърсиха, сетне всичко притихна. Нила затаи дъх. Нима Фая беше нападнала Ветас? Дали беше успяла?
Тишината се разтегли. Стори ѝ се, че долавя нечие тежко дишане откъм трапезарията.
— Това — заговори накрая Ветас — не беше много разумно. — Вратата на трапезарията се отвори и лордът заговори на един от мъжете си: — Отведете я в мазето. След малко и аз ще се присъединя.
Нечии тежки стъпки отекнаха в трапезарията. Звукът от борба се възобнови.
— Ще те убия, мерзавецо! — крещеше Фая. — Очите ще ти избода! Ще ти откъсна езика! Нищо няма да остане от теб, след като приключа! — Множество проклятия и викове последваха Фая извън трапезарията и скоро заглъхнаха, щом я отведоха в мазето.
Нила се ослушва още няколко минути, преди да чуе как Ветас напуска трапезарията. Неговите леки, отмерени стъпки се отправиха надолу по коридора; вратата към подземието изскърца. Нила преброи до сто, преди да се спусне в кухнята.
Тя се огледа бързо. Веднага забеляза, че кухнята е била пререждана. Премести едно от столчетата до мивката и се покатери на него, за да достигне най-горния ред шкафчета. Нищо. Нила изруга под нос и слезе. Намери търсеното под мивката. Пак на старото, достъпно за деца място.
Тя грабна буркана с луга и го остави на кухненската маса. Бързо намери празна кутия от подправки. Издуха останалите на дъното засъхнали листенца и преля половин чаша луга вътре.
— Какво правиш?
Нила едва не изтърва съда с луга. Тя повдигна очи.
Привилегированият Дъфорд стоеше на прага на кухнята. Ръстът и магьосническите му ръкавици го караха да изглежда внушително, а всички в прислугата добре познаваха сприхавия му характер.
— Отсипвам си малко луга, милорд — отвърна тя.
— За какво ти е?
— Одеве си накапах ръкава със сос — каза Нила и защипа единия ръкав на роклята си. Надяваше се, че Дъфорд няма да си направи труда да се вглежда по-отблизо. — Искам да го изпера, преди да е останало петно.
— Мислех, че Лорд Ветас ясно заяви, че вече не бива да се занимаваш с пране.
— Това е само едно малко петно, милорд. — Нила се опита да докара срамежлива усмивка и издаде раменете си напред, за да накара гърдите си да изпъкнат. — Не исках да притеснявам останалите слуги.
Погледът на Дъфорд се задържа върху пазвата ѝ.
— Хубаво. Но се увери, че момчето е заспало. Тази вечер дъртата харпия най-сетне ще си получи заслуженото и ще е трудно да я смълчим. — След кратко тършуване из шкафовете Дъфорд откри половин хляб и го отнесе със себе си, като дъвчеше замислено.