Насреща му се взираше окървавено лице с мътен поглед. Сам не можеше да се познае.
Носът му стоеше изкривен почти под прав ъгъл. Адамат го докосна съвсем леко — и едва не изкрещя от болка.
Постави по една ръка от всяка страна на носа си и се втренчи в очите си. Сега или никога.
Той сграбчи носа си и го изправи.
Дойде на себе си проснат върху кухненския под. Осъзна, че са го свестили нечии удари по главния вход. Бавно се надигна и погледна в огледалото. Под слоя засъхнала кръв можа да различи, че носът му отново си беше на мястото. Почуди се дали съкрушаващата болка, която дори в момента го караше да иска да припадне, си заслужаваше.
Отне му цяла минута, за да презареди пистолета с треперещите си ръце. Едва тогава той се приближи до входната врата и надникна през прозореца.
Беше една от съседките му. Възрастна жена, прегърбена от старост, припряно наметнала шал над дневната си рокля. Адамат така и не бе научил името ѝ.
Той открехна вратата.
При вида му жената едва не изпищя.
— Какво желаете? — попита инспекторът.
— Добре ли… добре ли сте? — попита тя с треперещ глас. — Стори ми се, че чух изстрел, а преди няма и пет минути чух сърцераздирателен писък.
— Изстрел? Никакъв изстрел не е имало. Ужасно съжалявам, че отварям в такъв вид: паднах и си счупих носа. Тъкмо го намествах. Вероятно това е бил писъкът, който сте чули.
Тя продължаваше да се взира в него сякаш имаше някакво привидение насреща си.
— Сигурен ли сте, че сте добре?
— Просто счупен нос — махна с ръка към лицето си Адамат. — Нещастен случай, уверявам ви.
— Ще отида да доведа доктора.
— Не, моля ви — спря я Адамат. — Аз самият ще отида при него скоро. Няма нужда да го правите.
— Няма да ме затрудни, настоявам.
— Госпожо! — Адамат прибави строгост към гласа си, ала не прецени, че повишеният тон ще резонира в носа му. Болката едва не го повали обратно на пода. — Ако нямате нищо против, и сам мога да се грижа за себе си. При никакви обстоятелства не викайте доктор!
— Ако сте сигурен…?
Проклети сплетници.
— Да, госпожо, благодаря, сигурен съм. — Адамат затвори вратата и огледа безпорядъка в коридора. Навсякъде имаше кръв — по килима, по пода, по стените. И по цялата входна врата.
Трябваха му часове и голяма част от чаршафите на Фая, за да отстрани всичката кръв. Работеше припряно — знаеше ли, някой друг от хората на Ветас можеше да се появи всеки момент. Но трябваше да изчисти къщата. Не трябваше да остават никакви следи, че е бил тук.
Когато приключи, Адамат се зае да почисти и самия себе си. Пълна бутилка вино притъпи болката в главата му до глухо бучене. Беше се смрачило. Инспекторът омота трупа на Кейл във вече използваните за почистване чаршафи и го извлече през задния вход, като мислеше колко ядосана щеше да бъде Фая, след като научеше за какво са отишли всичките ѝ чаршафи.
В единия ъгъл на малката му градина имаше барака, а под нея имаше неизползвано мазе. То беше малко, с размерите на пътническо купе. Адамат влезе в него и заопипва в тъмнината, докато не откри търсеното: въже, чийто край изчезваше в пръстения под. Той хвана въжето и задърпа, освобождавайки заровения дървен сандък.
Отнесе го в градината и се върна в подземието, за да хвърли там трупа. Пренареди инструментите, така че да изглежда сякаш от известно време никой не е бил тук, и затвори вратата след себе си.
В сандъка бяха всичките му заделени до момента спестявания, които бе започнал да събира от момента, в който узна, че задълженията по заема, теглен за печатницата Адамат и Приятели, е бил продаден на Палагий. Оттогава Адамат нямаше доверие на банкерите.
Вътре имаше малко под двадесет и пет хиляди. Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно.
Посвети още няколко часа на почистване, за да се увери, че е отстранил всички следи от кръв, след което събра един куфар с детски дрехи, взе сандъка, пистолета и бастуна си и пое по улицата да търси наемна кола.
Облегнат на пръстения насип, Таниел гледаше към облачното небе.
Огромни бели облаци се движеха заплашително сред небето, тътнещи като пяната върху гребена на вълната, когато се разбиваше в брега. На места облаците сивееха. Може би дъжд? Надяваше се да не е така. Насипите щяха да се превърнат в кал, а дъждът щеше да повреди барута и на двете страни.
В далечината глухо отекваха кезианските барабани. От мястото, на което Таниел беше легнал върху хладната, твърда земя, му се струваше, че звукът идва от много далеч. Виж, виковете на адранските офицери бяха по-близки. Искаше му се да им кресне да млъкнат. Всеки мъж на фронта знаеше, че е много вероятно днес да срещне смъртта. Всеки мъж на фронта знаеше, че атаката на кезианците ще бъде успешна и те отново ще завземат насипите, както предишния ден, и както деня преди това.