Духът на войниците беше не просто мъртъв. Той беше обесен, застрелян, после завлечен, разсечен и заровен в каменист гроб.
— Какво е положението? — попита Таниел.
Полковник Етан стоеше на няколко крачки зад върха на насипа, като размахваше сабя и прибавяше своите насърчения към безполезното дърдорене на офицерите. Носеше униформената си висока шапка от меча кожа с лилаво перо, подобаваща на офицер от гренадирите. Погледът му беше фиксиран върху настъпващата кезианска пехота, която все още беше далеч отвъд насипите.
— Идват — отвърна Етан.
Таниел разглеждаше облаците.
— Събудете ме, когато дойдат — каза той и притвори клепачи.
Някои от гренадирите се засмяха. Таниел отвори очи, подири с поглед веселяците и им се ухили в отговор. Сам се изненада от лекотата, с която се усмихна. Само преди дни самото действие му се струваше чуждо. Сега…
Той зърна Ка-поел да стои близо до Етан. Девойката седеше върху насипа, с вдигнато коляно, подпряла брадичка на дланта си. Тя също наблюдаваше настъпващите редици. Дори гренадирите — най-силните и храбри мъже в адранската армия — имаха леко изнервен вид. Те знаеха какво е да се намираш на фронта. Но погледът на Ка-поел оставаше замислен, проницателен, без никакъв намек за страх. Изглеждаше смъртоносна като фатрастанска дива котка.
Таниел се зачуди какво ли виждаше тя, което другите не можеха.
— Приближават — каза Етан. Той стоеше напрегнат, стиснал до болка дръжката на сабята си.
Къде ли беше Крезимир? Защо богът не беше се показал? Защо не ги беше избил, попилявайки ги с магия, вместо да позволява на армията си да отнема ден след ден, къс по къс адранските отбранителни позиции?
— Ето ги!
Таниел стисна пушката си с две ръце. Трябваше да разчете времето до последната секунда. Не биваше да има никакво колебание. Трябваше да…
— Сега!
С крайчеца на окото си Таниел улови бегла сянка. Той тласна оръжието си право нагоре, забивайки две педи и половина стомана право между краката на скачащия Пазител.
Сблъсъкът едва не изтръгна пушката от ръцете на Таниел. С вик той заби щика още по-високо — при което Пазителят остана да размахва крайници във въздуха подобно на лакомство на клечка — и го тръшна на земята.
Явно дори един Пазител можеше да бъде сварен неподготвен. Създанието лежа няколко мига в пълен шок, ококорило очи, с паникьосан вид на лицето. После започна да се мята в опит да се освободи от щика, който Таниел бе забил в задника му.
Дузина гренадири връхлетяха връз Пазителя с щикове и саби. Само след секунди всичко, което беше останало от него, беше купчина окървавена кайма. Таниел освободи щика си от мъртвото създание в мига, в който адранските бранители откриха огън.
— Разкарайте го — нареди Етан. Сам той и още двама гренадири повдигнаха мъртвия Пазител и го хвърлиха отвъд насипа, оставяйки го да се търкаля надолу по склона.
Настъпващите редици се поколебаха при пресрещналия ги мускетен залп. Стотици рухнаха, ала кезианската военна машина продължи напред, стъпквайки телата им. Ето че вече свеждаха собствените си мускети и се хвърляха на нож.
Таниел се изправи над насипа и стреля. Кезиански майор падна от седлото си.
Етан се приближи до него.
— За мен беше удоволствие да те познавам, приятелю — каза гренадирът, вперил поглед в прииждащите врагове.
— Днес няма да изгубим — отвърна Таниел и постави увит в памук куршум в оръжието си, а после разкъса с палеца си края на барутен фишек. С едно продължително вдишване изшмърка целия заряд и потърка носа си с опакото на дланта си. — Не и днес — каза той. После повтори по-силно: — Днес няма да изгубим.
Почувства как в него се надига гняв. Защо трябваше да губят? Защо трябваше да отстъпват и да бягат? Те бяха по-добри от кезианците. Адранската армия се ползваше със заслужената репутация на страховита в целите Девет кралства.
Той се обърна към гренадирите.
— Вие хора на фелдмаршал Тамас ли сте? Е?
— Фелдмаршалът е мъртъв — обади се някой.
Таниел почувства как плюнката изхвръква от устата му.
— Попитах ви нещо! — провикна се Таниел.
— Аз съм войник на фелдмаршала! — Етан повдигна меча си. — И винаги ще си остана такъв!
— Ами вие? — изрева Таниел към гренадирите.