Таниел изтегли ножа от ботуша си. Напрегна мускули, готов за скок, когато Пазителят неочаквано се вцепени, залитна напред и тежко се свлече на колене. Ка-поел спокойно изтегли иглата си и се отдръпна. На лицето ѝ бе изникнала злостна усмивка, а в едната си ръка държеше полузавършена восъчна фигурка. Пръстите ѝ трескаво я дооформяха.
Пазителят се изправи на крака, макар все още да се олюляваше и залиташе. След една неуверена крачка встрани той внезапно се затича напред, срещу кезианците.
Половината от гренадирите все още се сражаваха, макар и без предишната ефективност. Все повече от тях рухваха под вражеската пехота. С един-единствен скок Пазителят прелетя над главите им и се приземи сред кезианските редици.
Повечето от пехотинците не му обърнаха внимание. Те бяха свикнали с присъствието на Пазителите. Ужасът се разрази едва когато Пазителят грабна нечия захвърлена сабя и започна да сече.
Паниката на кезианците беше заразителна. Пред погледа на Таниел те започнаха да отстъпват с крясъци от създанието. Неколцина се опитаха да останат и да се бият. Някои дори нападнаха урода. Нечий щик прониза шията му. Пазителят го отчупи като клечка и продължи да нанася уроди. Кезианците започваха да поддават.
Таниел бе убивал Пазители в ръкопашен бой — същите създания, които тероризираха адранската армия, а сега Ка-поел бе насъскала едно от тях срещу кезианците. По цялото му тяло — от петите до върха на пръстите, премина тръпка и той се зачуди в какво точно се беше превърнал, че да може да се изправи пред подобно свирепо чудовище.
— При мен! — Таниел повдигна пушката над главата си. — При мен! — изкрещя той над звука от тръбите, които още по-настойчиво призоваваха гренадирите да се оттеглят. — Майната им на тръбите, ще се бием!
Кезианските редици се разкъсаха окончателно. Никой от техните барабанчици не даваше сигнал за отстъпление, но въпреки това те бягаха. Малцината останали Пазители бяха надвити и безмилостно посечени. Някои от кезианците захвърлиха оръжие и паднаха на колене в знак, че се предават.
Контролираният от Ка-поел Пазител преследва кезианците почти до самия им лагер. Десетина други Пазители се стекоха, за да се опитат да го обезвредят.
Погледът на Ка-поел сияеше с веселие, восъчната фигура в ръцете ѝ потрепваше и се въртеше. Устните ѝ се разтвориха в безгласен смях.
Пазителят продължи да се бие. Противниците го пронизваха, сечаха и прострелваха, ала той не рухваше.
И тогава Ка-поел повдигна фигурката и бутна с палец главата ѝ.
Пазителят се свлече на земята.
Таниел се взираше в нея с отворена уста. Как беше възможно това момиче, същата жена, притискала се така плътно до него, в един момент да спи като дете в прегръдките му, а в следващия да се появи на бойното поле със силата на богиня на отмъщението?
Тя се обърна, сякаш почувствала погледа му, и му се усмихна срамежливо. За един миг отново се превърна в невръстната девойка, която бе открил в колиба сред фатрастанските блата.
Таниел едва се сдържаше да не изтича до нея, да я грабне на ръце и да я отнесе далеч от тази лудост, да се увери, че е добре. Но той чувстваше, че вече няма право да се нарича неин закрилник. Не и след случилото се в Крезим Курга. Имаше усещане, че Ка-поел бе започнала да разкрива коя — или каква — е в действителност.
Без да мисли за собствените си рани, Таниел се зае да търси полковник Етан. Откри го затиснат под трупа на Пазител. Той избута тялото и с облекчение откри, че Етан все още диша. В очите на полковника обаче личеше дълбока уплаха.
— Не мога да си движа краката — каза Етан.
Таниел коленичи край него и почувства как същата паника завладява и него.
— Всичко е наред. Ще ти доведем лекар.
— Не си чувствам краката! — Етан се вкопчи в ръката му. Той изпъшка; по лицето му пролича, че се опитва да се раздвижи. — Не ги чувствам!
Сърцето на Таниел изстина. Етан бе един от най-силните мъже, които познаваше. Да умреш в битка беше едно, но да осакатееш по такъв начин…
— Доведете лекар! — изкрещя Таниел. — И им кажете да престанат да надуват проклетите тръби! Вече победихме, мамка му!
Етан се отпусна.
— Победихме ли?
— Победихме. — Таниел огледа бойното поле. Откъм адранската страна вече тичаха подкрепления. Ако сред тях нямаше и едничък лекар, Таниел щеше да удуши някого.
— Ти успя — каза Етан. — Отблъсна врага.
— Не. Ти го стори. Ти и твоите гренадири.
— Нямаше да успеем без теб. — Сега Етан често притваряше клепачи. Таниел се опитваше да открие някаква рана върху тялото му. С изкривено от болка лице полковникът се вкопчи в ръкава му толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха. — Видях как те гледаха момчетата. Бяха готови и в задгробните ями да те последват. Също като Тамас. Също като баща ти.