— Не говори такива ужасяващи неща — отвърна Таниел. По бузите му се стичаха горещи сълзи. — Аз нямам нищо общо с дъртия негодник.
— Таниел… Обещай ми, че ще спечелиш войната. Обещай ми, че ще довършиш всичко това. Обещай, че това няма да е последната победа на Адро.
— Няма нужда от обещания — рече Таниел. — Ти няма да умреш.
Етан го дръпна към себе си.
— Не си чувствам проклетите крака. Много добре знам какво означава това, задник такъв. Никога повече няма да помириша бойно поле. Затова сега ми обещай, че ще спечелиш войната.
— Не знам дали мога.
Етан го зашлеви. Бузата на Таниел пламна под удара.
— Обещай ми. — Вторият шамар едва не събори барутния маг. Дори и проснат на земята, с обездвижени нозе, Етан беше силен. — Обещай!
Жена в униформата на военен лекар припряно се приведе от другата страна на полковника. Тя го огледа, сбърчила чело.
— Къде сте ранен?
— Кръстът ми е счупен — каза Етан. Гласът му секна за момент. Той погледна Таниел в очите. — Обещай ми.
— Не.
В очите на полковника блеснаха сълзи.
— Страхливец. Ако умирах, щеше да ми обещаеш. Защото тогава нямаше да ти се налага да отговаряш пред мен. Но аз не умирам и затова отказваш да обещаеш. Проклет страхливец.
Таниел се извърна. Сам знаеше, че това е истина.
Една от покритите болнични коли се приближи, за да отнесе Етан обратно в лагера. Полковникът извърна глава от Таниел. Самият барутен маг не тръгна редом до него, щом потеглиха.
Вражеската атака бе отблъсната. Дадените от врага жертви сигурно наброяваха хиляда. Ранените бяха двойно повече, а няколко стотици бяха пленени. Отне му известно време да осъзнае, че е обграден от войници. Гренадирите от Дванадесета бригада. Най-ниският от тях се извисяваше с една глава над Таниел. Колко ли бяха погинали днес? Несъмнено трябваше да са понесли ужасяващи загуби.
Един от гренадирите се приближи към него. Таниел обмисли дали да не се отдалечи. Можеше да си проправи път през тях и да се прибере в лагера. Бяха ли чули разговора му с Етан? Бяха ли чули как полковникът го нарече страхливец?
Гренадирът стискаше шапката си в едната си ръка. Другата беше празна. Свита в юмрук. Таниел повдигна брадичка и зачака удара.
— Сър… — каза гренадирът.
— Хайде, заслужавам си го.
Гренадирът го погледна объркано. Той сведе поглед към юмрука си и отпусна пръсти.
— Сър, вие не сте страхливец. Полковникът… Никой не иска да свърши по такъв начин. Нещата, които ви наговори… Вие не сте страхливец. Току-що видяхме как сам се хвърлихте срещу цяла вражеска бригада. Исках да ви кажа, че ако имате нужда от нещо, каквото и да е, просто кажете. Можете да разчитате на мен. Подозирам, че повечето от момчетата ще ви кажат същото.
Останалите потвърдиха с кимване, след което с уморена крачка поеха обратно към лагера.
Няколко минути Таниел не помръдна от мястото си, останал да наблюдава как санитарите отнасят мъртвите и ранените. Когато почувства присъствието зад себе си, не му трябваше да се обръща. Беше Ка-поел.
Барутният маг обърса сълзите от лицето си с ръкава на куртката си.
— Не трябва ли да претърсваш телата, или каквото там правиш? — попита той.
Тя го хвана за ръката. Таниел искаше да се отдръпне, но не можеше.
Двамата стояха неподвижно, в мълчание, докато край тях кръвта на умиращите и убитите се смесваше и превръщаше в червено море адранската пръст. Таниел повдигна ръката на Ка-поел. Жестът беше импулсивен, ненадеен и по-късно сам не можеше да си обясни какво го беше подтикнало да го направи, но той притисна устни до дланта ѝ.
— Ще сложа край на всичко това — каза Таниел. — Ще убия Крезимир. Този път завинаги. Казваше, че ти трябва кръвта му? Ще я получиш, дори ако се наложи да умра заради това.
С крайчеца на окото си видя как тя леко поклаща глава.
Неочаквано Ка-поел пристъпи пред него, обгърна тила му с пръсти и го придърпа надолу към себе си, притискайки топлите си устни до неговите. Под допира кръвта на Таниел сякаш пламна, а когато тя най-сетне се отдръпна, той не можеше да си поеме дъх. С усилие се задържа на крака, като се опита да се убеди, че обзелата го слабост се дължеше на изгубената от него кръв.
Тогава моментът отмина и неразгадаема както винаги, Ка-поел пое по задачите си, като се приведе над трупа на мъртъв адрански войник.
Смаяният Таниел остана да я наблюдава няколко минути, докато някакво раздвижване в тила на кезианските редици не го изтръгна от унеса му. Войникът в него се пробуди отново, вечно нащрек за нови заплахи от страна на врага.